— На кой пост си в момента, Сара?
Тя не отговори.
— Сара?
— Да?
— На кой пост си?
— Не разбирам.
— Погледни рамката на най-близкото огледало. Лявата страна на горната част. Ще видиш отвътре номер.
Сара вдървено погледна натам. Беше й нужна минута, за да го открие, но после забеляза поредица от цифри, прогорени в дървото.
— 7923 — промърмори тя.
— Моля?
— Казах 7923.
— Много добре. Сега слушай, Сара. Ще те насочвам към мястото, където чакам. През цялото време ще поддържаме звуков контакт. Ясно?
— Да.
— Добре. Ти трябва да си… на лявото разклонение на коридора. Иди до края. Обади ми се, когато стигнеш там.
Сара неохотно тръгна напред, наблюдавайки отраженията си. Внезапно образът на Джон Доу изникна отдясно. Тя замръзна — беше друга холограма. Той държеше нещо, което приличаше на купчина планове и гледаше ту нагоре, ту надолу, без да спира.
— В края на коридора съм — каза тя.
— Погледни огледалото отляво номер 784 ли е?
Пауза.
— Да.
— Завий пак наляво и тръгни по коридора. Отдясно има разклонение, прикрито с холограма. Гледай да не го пропуснеш.
Сара тръгна по коридора бавно и примирено. Джон Доу не се беше изгубил, очевидно познаваше залата по-добре и от дизайнерите. Знаеше за инфрачервените очила. Имаше планове за всичко, знаеше дори номерата на отделните огледала в коридорите.
Инстинктът й крещеше да не продължава напред, но нямаше избор — трябваше да му даде диска независимо от всичко.
Внезапно тя отново спря. Собственият й образ — отражения и холограми отпреди няколко секунди — я заобикаляше от всички страни. Но отпред и вляво имаше друго изображение — на мъж. И той не беше Джон Доу.
Тя се приближи, загледана в него, докато не го фокусира.
Беше Андрю Уорн.
Тя се завъртя. Андрю? Тук?
Нямаше време да мисли, а само да действа. Трябваше да е тук сама. Ако Уорн беше в залата, сигурно имаше причина — сериозна причина. Той трябваше да се намира някъде между нея и изхода. Тъй като Джон Доу беше навътре в лабиринта, щеше да мине още време, преди някой от сървърите да му покаже холограма на Уорн.
Тя бързо се върна до последното разклонение и зави натам, откъдето беше дошла. Някъде пред нея се чу шум от приближаващи стъпки.
— Сара? — чу гласа на Уорн — напрегнат, нетърпелив шепот. — Сара?
За миг гласът му отслабна, после отново се чу, този път по-силно.
— Сара, къде си?
— Тук — прошепна тя в отговор.
Точно пред У-образното разклонение се появи фигура и този път не беше нито холограма, нито огледално отражение. Беше Андрю Уорн с разхлабена превръзка на челото и явна тревога в погледа. Той също я видя. За миг се намръщи, сякаш се опитваше да разбере дали е реалност, или илюзия. Тя пристъпи към него и лицето му веднага се проясни.
— Сара! — каза той, спусна се към нея и стисна ръцете й. — Слава богу!
За миг докосването на друго, съпричастно човешко същество, измести всички останали чувства. Тя затвори очи.
После рязко се отдръпна.
— Какво правиш тук? — прошепна ядосана. — Как влезе?
— Трябваше да те спра — отвърна той. — В опасност си.
— Не можеш да стоиш тук. Трябва да предам диска на Джон Доу сама.
Уорн сграбчи ръцете й.
— Това е капан.
Думите му прозвучаха като ехо на най-кошмарните й страхове и Сара изтръпна.
— Откъде знаеш?
Почувства, че прегръдката му се затяга.
— Това няма да ти хареса, Сара, но открихме къртицата. Вътрешния човек на Джон Доу.
Тя зачака, без да смее дори да диша.
— Барксдейл.
Първият й импулс беше да зашлеви Уорн. Рязко се изтръгна от него.
— Лъжец!
Той отново пристъпи напред.
— Сара, моля те. Трябва да ме изслушаш. Не е имало проверка на компютърната система от СКП. Те не са идвали в Утопия. Барксдейл го е измислил. Техниците, които са дошли да инспектират защитите на парка миналия месец, са били хора на Джон Доу. Така са проникнали в системата ви и са заложили капани.
Тя яростно разтърси глава. Не можеше да бъде истина! Беше невъзможно. Трябваше да има друго обяснение.
— Не — каза Сара. — Не ти вярвам.