16:03
Когато видя пред себе си входа на комплекса на охраната, Пул рязко спря. На Фред Барксдейл, който вървеше отпред, му трябваше един миг, за да го осъзнае. После и той спря.
— Слушай сега. — Пул се приближи зад Барксдейл и зашепна на ухото му: — Ще го направим леко и нежно. Не говори, освен ако не ти кажа. И не се опитвай да ми играеш номера. Ако се наложи, първо ще те застрелям и после ще се оправям с бюрократите.
Дори да го беше чул, Барксдейл не реагира. Отново тръгна напред. Пул безмълвно закрачи редом с него.
Дотук всичко беше минало гладко. Кратката демонстрация на сила и пистолетът се бяха оказали достатъчни. Пул беше виждал ефекта им и преди, особено при хора, които бяха затънали до гуша. Младите войници бунтари — незапознати с автоматичното оръжие, парализирани от страх при мисълта за битка — понякога изглеждаха почти успокоени при мисълта да ги пленят. Барксдейл беше реагирал по същия начин, предавайки се без бой. Или поне такова впечатление създаваше. Но най-трудното тепърва предстоеше: да убеди Алоко и неговата дружина, че Фредерик Барксдейл, шеф на компютърните системи в цяла Утопия, е в съюз с врага. Ако Барксдейл поискаше, можеше да му създаде много неприятности. Щеше да се изправи срещу един досаден посетител. Пул се намръщи, загледан в русокосата глава пред себе си. Чудеше се какво ли става в нея.
Преди по-малко от час в комплекса на охраната се развиваше трескава дейност. Десетина специалисти оживено сновяха из помещенията — приемаха съобщения за инцидента, отговаряха на телефонните обаждания, надничаха любопитно към затворения в килията. Но сега, когато Пул отвори вратите и поведе Барксдейл през светлата, боядисана в ярки цветове чакалня, беше изненадан от онова, което видя. Сградата беше почти празна. Виждаха се само трима пазачи зад рецепцията, които говореха едновременно — двама по телефона, а един по радиото.
С една ръка между копчетата на кадифеното си сако, а с другата върху лакътя на Барксдейл, Пул твърдо побутна англичанина към рецепцията. Колкото по-бързо приключеше с него, толкова по-добре. Разпозна един от пазачите при предишното си посещение: Линдберг, младока с черна коса, бледосиви очи и гъсти белези от акне. Пазачът очевидно също го позна. Пул разбра това по погледа му и от начина, по който затвори телефона, когато приближиха. Мъжът отвори уста.
— Къде е Алоко? — изпревари го Пул.
— В Калисто — отвърна Линдберг, гледайки ту единия, ту другия. — На мястото на злополуката.
— Злополука?
Пазачът кимна.
— На една от атракциите на Космодрума. Станция Омега.
— Какво е станало?
— Не знам подробности. Нещо се повредило.
— Мили боже! — Пул си спомни за братовчедка си Соня Клем, за съпруга й Мартин и трите им цапнати в устата момчета. Беше ги изпратил обратно на Космодрума, беше настоял да опитат и другите атракции. Шансовете бяха малки, ужасно малки… но все пак трябваше да попита. — Има ли жертви?
— Доколкото разбрах — много. Там е истинска суматоха.
Пул се обърна към Барксдейл.
— Чу ли това, негоднико? — промърмори той и го дръпна силно. — Знаеше ли за него?
Но Барксдейл беше смъртноблед. Не отговори нито с дума, нито с жест. Сякаш внезапно се беше пренесъл някъде далеч оттук.
Пул отново се обърна към Линдберг, който не преставаше да шари с поглед между двамата.
— Трябва да говоря с Алоко.
Пазачът продължи да ги гледа, без да отговори.
— Казах, свържи ме с Алоко.
Този път Линдберг се обърна към пазача, който говореше по радиостанцията.
— Ей! С кого говориш?
— С Таненбаум.
— Кажи му, че искаме да говорим с господин Алоко.
Вторият пазач каза нещо по радиостанцията, после я подаде на Линдберг.
— По-бързо — каза той, докато я подаваше на Пул. — Там има доста работа.
Пул взе радиостанцията.
— Какво има пък сега? — избоботи Алоко.
Около него се чуваха най-различни шумове — викове, стенания, неясни писъци. „По-бързо! По-бързо!“ — викаше някой.
— Господин Алоко, обажда се Пул. Ангъс Пул. Помниш ли ме?