— Да. В момента не мога да говоря, Пул.
— Какво е станало? Какъв е проблемът?
Нова буря от шум погълна първите думи на Алоко.
— … не знам все още. Тук е истинска кланица.
— Какво? Искаш да кажеш, че има убити? Колко?
— Още ги броим. Лекарите току-що дойдоха.
— Слушай, може би е там имало мои роднини. Жена с магьосническа шапка, мъж със зелена фланелка, три момчета…
— Сега нямам време — прекъсна го Алоко нетърпеливо. Пул чу силна въздишка. — Слушай, не съм виждал такива хора. Ако разбера нещо, ще те уведомя. За това ли се обаждаш?
— Не. — Пул се поколеба, обмисляйки какво да каже. — Не знам как да ти го кажа, но тук съм с Фред Барксдейл и…
— Знам всичко.
Пул млъкна изненадан.
— Така ли?
— Да. Андрю Уорн се свърза с мен по радиото преди няколко минути, докато идвах насам, и ми разказа всичко.
— И?
— Звучи ми налудничаво, но сега нямам време да го обмисля. Затворете го, докато се върна, тогава ще видим. Бог да ти е на помощ, ако сте сгрешили.
— Ще дадеш ли заповеди на хората си? Ще бъде по-добре ти да им кажеш.
— Предай радиостанцията. По-бързо, човече. Побързай.
Пул подаде радиото на Линдберг.
— Тук е Ерик Линдберг — каза той.
Пул чуваше гласа на Алоко, който инструктираше пазача. Докато слушаше, сивите очи на младежа се разшириха и той отново погледна към Барксдейл.
— Да — каза Линдберг. — Разбирам. Ще бъде изпълнено, сър.
Той свали радиостанцията, после бавно я подаде на втория пазач. През цялото време не сваляше очи от Барксдейл.
— Чу ли заповедта? — попита Пул.
Линдберг кимна.
— Тогава знаеш какво да правиш. Затвори го в килията за всеки случай.
Пазачът отново кимна. Изглеждаше също толкова отнесен, колкото и Барксдейл.
Пул се обърна и подкара англичанина пред себе си. Като направи знак на колегата си да го последва, Линдберг взе палката си, заобиколи бюрото, отвори вратата и пристъпи напред да ги посрещне.
Извън публичната зона на сградата ярките цветове и удобните канапета бяха заменени със сиви тухлени стени и покрити с линолеум подове.
— Тъкмо ще видиш приятелчето си — каза Пул и побутна отново Барксдейл по коридора, който тръгваше от чакалнята. — Ще бъде като среща на випуска.
Коридорът свършваше с правоъгълно помещение, заобиколено от всички страни с врати. Една от тях, вляво, беше по-различна от останалите — от дебела стомана, с решетъчно прозорче в нея. Вторият пазач приближи до вратата, надникна през прозорчето, после отключи и предпазливо отвори. Линдберг застана от другата страна на вратата, стиснал палката. Пул погледна вътре. Младият хакер все още лежеше на нара. При щракването на ключалката той се беше изправил на лакът и гледаше незаинтересовано към вратата.
Докато вървяха, Барксдейл не излезе от унеса си, очевидно беше в шок. Но в момента когато вратата на килията се отвори, у него настъпи промяна. Той погледна вътре, видя затворника и очевидно се стресна. Затворникът седна на нара и на подутото му лице се появи крива усмивка.
— Влизай — каза Пул и побутна Барксдейл към вратата. После отстъпи, когато вторият пазач я затръшна, заключи и прибра ключа.
Шефът на компютърните системи се долепи за малкото прозорче.
— Не искам да ме затваряте! — извика той отвътре. — Моля ви!
— Не се тревожи — отвърна му Пул. — Ще стоя тук и ще те наблюдавам. Ще бъда зорък като ястреб!
Той отстъпи от вратата, скръсти ръце и впери поглед в прозорчето. Двамата пазачи също се отдръпнаха. С периферното си зрение Пул ги видя да си разменят погледи.
Щеше да бъде интересно да наблюдава реакцията на Барксдейл към хакера. Взаимоотношенията им можеха да разкрият още нещо. Цялата работа се беше оказала много по-лесна, отколкото беше очаквал, особено фактът, че Алоко вече беше разбрал за случилото се от Уорн. В противен случай нещата можеха да вземат много неприятен обрат. Уорн беше постъпил мъдро, това говореше за далновидност. Може би все пак го беше подценил.
Сега Барксдейл тревожно крачеше покрай стената на килията, хвърляйки от време на време поглед към хакера. Пул наблюдаваше през прозореца с учудване. Би се забавлявал, ако в ума му все още се въртяха съмнения. Шансовете братовчедка му и семейството й да са били близо до Станция Омега бяха почти нулеви. Пък и така да беше, не би могъл да направи нищо. Но нямаше да се успокои, докато не разбере, че…