Всъщност на онзи етап единственото възражение на Барксдейл не беше свързано изобщо с плана, а със Сара Боутрайт, жената, която толкова мразеше, защото беше получила мечтаната от него длъжност. Той никога не беше допускал, че може да я хареса. Дори сега не знаеше как беше станало това. Тя изобщо не беше негов тип — толкова самоуверена, типична американка. Не се беше опитвал да я очарова, просто се беше държал както обикновено. Но колкото и странно да беше, именно това беше свършило работа. Смешно как тяхната връзка беше съвпаднала с осъществяването на плановете му за парка. Ако едно от двете — чувствата му към нея или планът да забогатее — беше изпреварило другото, той щеше да спре дотук. А така вътрешният му конфликт непрекъснато се засилваше. Но всеки път, когато решеше да отложи операцията, Джон Доу спореше с него, ласкаеше го, напомняше му колко много ще спечелят, доказваше му, че страховете му са нелепи. И Барксдейл разбираше, че е прав. Може би когато всичко свършеше, щеше да намери начин да се свърже със Сара и да й обясни. Може би — поне така му се искаше да вярва — дори щеше да успее да я убеди да замине с него. Мадейра беше прекрасно местенце, рай от зеленина сред лазурното море и…
Но тук мислите му станаха много болезнени. Барксдейл поклати глава и продължи да се разхожда.
За малко щеше да й каже, докато стояха до леглото на Джорджия Уорн. Беше на път да я помоли да му прости и да тръгне с него. Но сега, затворен в голата килия, той осъзна, че се е самозаблуждавал. Сара никога нямаше да му прости, че е предал нея и онова, което за нея беше може би най-важно — нейния парк. Можеше само да се надява, че тя ще успее да намери щастие на друго място, дори може би, въпреки възраженията й, с Андрю Уорн.
Отново се сети какво му беше казала за Джон Доу — как сякаш прониквал в душата й и казвал точно онова, което тя искала да чуе. Същото се беше случило и с него. Джон Доу беше добре възпитаният британец, какъвто Барксдейл винаги тайно беше искал да бъде. Препоръките му бяха безупречни. Беше се отнасял с Барксдейл като с равен по социално положение и интелект. Но каква изненада беше за Барксдейл да открие, че това представление е било толкова измамно, колкото са били истински препоръките.
Последваха още изненади. Момчето, което пострада на „Преследване в Нотинг Хил“ — това не беше предвидено. Джон Доу се разкайваше, убеждаваше го, че няма да има други подобни инциденти. Но най-голямата изненада беше пристигането на Андрю Уорн седмица по-рано от очакваното.
Разбира се, това беше предвидено. Според плана той щеше да се появи рано или късно, за да поправи Метанет. Да се допуснат хората на Джон Доу да вкарат необходимия софтуер в компютърната мрежа на Утопия, представяйки се за екип от СКП, беше идея на Барксдейл. А Джон Доу беше се сетил да използва Хакер Джак да симулира опит за проникване през защитата на Утопия, но не особено сериозен. Естествено, не беше успял, но това предизвика желания резултат — бордът на Утопия настоя незабавно да се вземат мерки. Това беше позволило на Барксдейл да доведе СКП, фалшивата СКП, по заповед на друг. Така той оставаше извън подозрение. А обичайната дискретност на борда му позволи да осъществи сам всички необходими контакти. В Утопия сметките идваха след около десет седмици и в крайна сметка някой щеше да се запита защо СКП не е поискала да платят за услугите й. Но по това време операцията и ролята на Барксдейл в нея отдавна щяха да бъдат известни, а самият той щеше да бъде далеч-далеч оттук.
Уорн се беше появил в изключително неудобен момент за изненади. И точно тогава първите опасения бяха започнали да пълзят по гръбнака на Барксдейл. Това беше естествено, защото Джон Доу беше заменил вежливите си аргументи със страховити заплахи. Вече не се опитваше да прикрие явното си презрение към Барксдейл. Дори цитатите от Шекспир, които използваше, бяха приели циничен и презрителен оттенък. Така че Барксдейл нямаше друг изход, освен да продължи операцията въпреки усещането си за…
В коридора се чу шум. Хакер Джак се връщаше от тоалетната. Ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори. Барксдейл се обърна и видя Линдберг в рамката на вратата, хванал с една ръка полицейската палка, а с другата дръжката. До него стоеше Хакер Джак, но сега ръцете му не бяха пред него, а зад гърба.