— Обичам те, принцесо — прошепна той, после отиде отново при Тери.
Тя го погледна.
— Не плака — каза му. Гласът й беше монотонен, все още под въздействието на шока. — След като онзи с пушката излезе. Там беше много тъмно и тя отново задряма. Мисля, че е… от лекарството.
— Благодаря ти — каза Уорн почти шепнешком и хвана ръката й. — Никога няма да забравя какво направи за мен днес.
Тери го погледна.
— Можеш ли да направиш още нещо? — Уорн съсредоточено я огледа, опитвайки се да разчете чувствата, изписани на лицето й, чудейки се как най-уместно да й разкаже всичко.
— Двама души са били тежко ранени тук. Единият е охранител, другият — Фред Барксдейл. Можеш ли да се обадиш в Медицинския център да изпратят някого?
Когато чу името на Барксдейл, Тери примигна и сякаш пребледня още по-силно. Но без да каже нищо, тя се обърна и тръгна към рецепцията. Намери телефон и вдигна слушалката. Ръката й леко трепереше.
Уорн влезе в банята, грабна половин дузина кърпи и ги намокри в мивката. После затича по коридора.
Сара и Пул бяха коленичили до Барксдейл и килията изглеждаше претъпкана. Уорн мълчаливо подаде две от кърпите на Сара, после се върна до вратата при Пекъм. Пазачът беше обърнат по гръб — вероятно от Пул, който проверяваше състоянието му. Лицето на младежа беше ужасно разранено, върхът на почернелия му език се подаваше леко между полуотворените устни. Сара, която още държеше Барксдейл в скута си, започна леко да почиства лицето му. Англичанинът беше така ужасно пребит, че красивите му черти почти не можеха да се разпознаят.
— Тери се обажда в Медицинския център — каза Уорн.
Пул взе останалите кърпи от него и му подаде окървавените, които Сара беше използвала.
— Още е жив — каза той на Уорн. — Засега.
С безкрайна нежност Сара почистваше лицето му. Барксдейл се размърда и леко изстена.
— Фреди — каза тя и се наведе над него. — Аз съм, Сара. При теб съм.
Барксдейл отново се размърда.
— Просто се отпусни.
Устата му се разкриви.
— Сара — едва произнесе той.
— Не се опитвай да говориш. Всичко ще се оправи.
— Не. Трябва. Сара… много съжалявам…
Кърпите бяха свършили и Уорн отиде за още. На рецепцията Тери говореше по телефона с тих настоятелен глас. Уорн отвори няколко шкафчета, търсейки аптечка. Когато не намери, отиде в банята за нови кърпи. После тръгна обратно по коридора. За негова изненада Пул и Ралф Пекъм го пресрещнаха.
— Мисля, че трябва да знаеш — каза Пул. — Той си призна.
— Какво каза?
— Засега немного. Ужасно го боли.
— Да вървим. — Уорн тръгна по коридора, но Пул го задържа. — Какво има?
— Слушай, не съм лекар, но и не е нужно, за да разбера, че този тип няма да живее.
Уорн го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Да я оставиш няколко минути насаме с него.
Уорн се поколеба за миг.
— Каквото и да й каже, тя ще ни го предаде, когато е готова. Ако ни засяга.
— Прав си. — Уорн се обърна и бавно тръгна към преддверието.
Пекъм стоеше и примигваше глупаво, неспособен да помръдне.
Когато Уорн се върна, Тери точно затваряше телефона. Седнала в огромното кожено кресло, тя изглеждаше дребна и уязвима. Очите й бяха зачервени, но сухи. Макар да не беше сигурен какво се е случило в Медицинския център, кръвта по ръката й говореше много. Уорн се почувства виновен. Щеше да й се реваншира по някакъв начин.
Коленичи до стола и почисти с кърпа засъхналата кръв от ръката й. Тя се наведе към него и се подпря на рамото му. Уорн вдигна ръка и я прегърна. Раменете й се разтресоха в беззвучни ридания.
— Няма нищо — каза той. — Всичко свърши.
Коленичи до нея и я прегърна. Не знаеше колко време останаха така. Почувства, че риданията й заглъхват, усещаше аромата на балсама в косата й. Беше свършило. За добро или лошо, всичко беше приключило. Трябваше да е така.
После чу глас — гласът на Сара — който крещеше името му.
— Андрю! Андрю!
Колкото можеше по-внимателно той се отдръпна от Тери. Погали я по бузата, обърна се и хукна към килията.