— Клас Б?
— Разбира се. Според класификацията в Оранжевата книга — 1.3. — Думите му бяха посрещнати с тишина и Смайт добави: — Това е една от класификациите на ООН за опасни стоки. Степен на опасност 1.3. Професионални фойерверки. — Той изглеждаше шокиран от пълното им невежество.
— Много ли са?
— Много? А, говорите за фойерверките. О, да. Ще бъдете изненадан колко са много, защото всяка вечер има празнично шоу. Особено „Хризантемите“, „Кометите“ и…
— Разбирам? Кои от тях експлодират?
Той забави, а после спря да чисти очилата си.
— Да експлодират? — попита Смайт. Имаше дразнещия навик да повтаря последната дума от всеки въпрос. — Да видим. Всички фойерверки експлодират, затова са създадени. — Той започна да обяснява с бавния търпелив тон, който човек използва, когато разговаря с малко дете. — Разбира се, има различни видове барут — по-ситен и по-едър…
— Не, не — прекъсна го Уорн. — Исках да кажа кои избухват?
— Кои избухват? Зависи какво разбирате под избухване. Някои се разпръскват встрани, а други — спираловидно. Те са подвижни, затова избухват нагоре, надолу и встрани. Или „Цветните фонтани“, които…
— Не! — Уорн с усилие се овладя. — Кой вид причинява щети?
Смайт изглеждаше шокиран. Сложи си очилата.
— Трябва да кажа, че повечето от тях причиняват щети. Или биха причинили, ако не се използват според инструкциите. — Той се поколеба и погледна по-внимателно Уорн. — Но фойерверки като „Звездните кълба“ и „Титановият гръм“ вероятно биха… — Гласът му заглъхна.
— И къде са те? — попита Уорн, почти подскачайки от нетърпение.
— В складовете на ниво В.
— Имате ли достъп там?
— Разбира се. Аз контролирах подреждането им.
Уорн погледна Пекъм, който слушаше разговора с нарастващо недоверие. После отново се обърна към Смайт.
— Вижте — каза той, — имаме нужда от помощта ви. Свързано е… с онова, което намерихте в барчето за специалисти. Ще ни заведете ли до тези складове?
Смайт отново се поколеба, този път по-дълго.
— Моля ви, господин Смайт, въпросът е на живот и смърт. Ще ви обясня по пътя. Трябва да бързаме.
Най-накрая Смайт кимна.
— Елате тогава — каза Уорн, хвана го за ръката и почти го избута през вратата. — Трябва да действаме много бързо. — Уингнът — рязко добави, — след мен.
Със силно изсвирване като от клаксон доволният Уингнът се спусна напред, следвайки групата навън.
16:20
Ангъс Пул взимаше тесните метални стълби по две наведнъж, изтегляйки се по перилата. Бяха минали много години, откакто го бяха карали да марширува с пълна екипировка, и вече се беше задъхал. Отляво бетонната стена на стълбището завиваше и изчезваше над главата му, откъдето флуоресцентните лампи се спускаха към лицето му под все по-голям ъгъл. Вдясно, зад огледалното стъкло, зелените поляни и шарените палатки на Камелот оставаха все по-ниско — колоритен пейзаж от укрепления, знаменца и пищни средновековни ритуали. Пул не му обръщаше внимание.
Отне му доста време да намери стълбището — трябваше да убеди един актьор от Камелот да му отвори и да заблуди един от охранителите с пропуска на Уорн. Докато се качваше нагоре, не искаше да мисли колко минути е изгубил.
Не искаше да мисли и колко налудничаво беше всичко това. Идеята, че огромният купол е бил миниран, за да избухне и да затрупа с безброй парчета стъкло и метал вътрешността на парка, изглеждаше крайна дори за тип като Джон Доу. Пул се чудеше дали Сара Боутрайт е разбрала добре думите, излезли от разбитата уста на Барксдейл. И дали изобщо можеше да му се вярва. Може да е имал халюцинации. Или пък да се е опитвал по този начин да избяга, когато го оставят сам в Медицинския център. Но Пул отхвърли това. Барксдейл отчаяно се опитваше да говори, давеше се в собствената си кръв, за да предупреди шефката на парка. Само усилието да движи разбитите си челюсти вероятно е било убийствено. Сигурно беше казал истината.
Коридорът зави леко, Камелот изчезна и стълбите завършиха пред метална врата. Тънка ивица слънчева светлина очертаваше правоъгълник на фона на тъмната рамка. Работник с бежов гащеризон слизаше по стълбите с голям сак в ръка. Погледна го бегло, докато се разминаваха. Пул отвърна на погледа му, но продължи да се изкачва колкото можеше по-бързо — последното, което му трябваше сега, беше да спре и да отговаря на въпросите на някакъв глупак. За щастие никой не му изкрещя да спре и той продължи да се изкачва, потънал в мисли за предстоящата си задача.