— Да, господин Смайт — каза той, докато бършеше очите си. — Предполагам, че би могло да бъде опасно.
Пекъм се появи зад пиротехника.
— Само му покажете как да ги запали, преди да избягат — каза той.
Смайт погледна видеотехника, после Уорн, кимна бързо няколко пъти, после свали очилата си и започна да ги трие с края на ризата си.
— Добре ли си? — попита Уорн Пекъм. — Закрепи ли ехолокатора?
Пекъм кимна.
— Хубаво.
Уорн отиде до Уингнът и завъртя няколко ключа върху контролния му панел, после отстъпи.
— Виждаш ли тези бутони върху горната част на корпуса му? Когато дам сигнал, натисни втория отляво. Обикновено следва своя господар — това съм аз. Но сега промених програмата му и когато натиснеш бутона, ще тръгне към ехолокатора, където и да се намира той. Тежките заряди на гърба му трябва да унищожат бронираната кола, а фойерверките ще използваме само за да попречим на хората, ако се опитат да избягат. — Той млъкна, забелязал изражението на Пекъм. — Какво има?
Пекъм посочи към разклонението.
— Тази кола ще мине покрай нас за секунда-две. Как ще се правиш за толкова кратко време?
Уорн го погледна пребледнял. В трескавото си планиране изобщо не беше замислил за това.
— Тогава трябва да намерим начин да я спрем — каза той. — И то точно когато стигне разклона.
С отчаяние установи, че няма начин това да стане. Сети се за думите на Пул: Няма да се хвърля пред бронираната кола с тайната надежда, че ще спре. Беше прав. Нямаш никаква…
Но внезапно си спомни нещо.
— Стойте тук — каза на Смайт, после се обърна към Пекъм и му направи знак да го последва. — Ела с мен.
Уорн хукна обратно по коридора, следван от техника, и спря пред вратата, която беше видял по-рано: „Склад за холографска и видеотехника“. Натисна дръжката — беше заключена. Пекъм прокара картата си през най-близкия скенер и вратата се отвори. Уорн се спусна вътре, запали лампите и трескаво заоглежда препълнения склад. През целия ден имаха предимство, помисли си той. Изобщо не ни дадоха шанс. Дано веднъж ни провърви за разнообразие!
И тогава го видя — ниския цилиндричен корпус, който търсеше. Намираше се в най-далечния ъгъл, между други два — портативен холограмен предавател като онзи, който Тери беше демонстрирала в кабинета си сутринта.
Той изтича до него и го побутна на големите му колела. Пекъм го наблюдаваше с любопитно присвити очи. Те внезапно се разшириха, когато разбра какво ще стане.
— Имаме ли време? — попита.
Уорн спря и се ослуша. Тук звукът на мотора се чуваше по-тихо, но беше ясно, че все още работеше на празен ход.
— Трябва да опитаме! — каза той.
— Но ако колата тръгне преди…
Уорн му направи знак да млъкне.
— Всичко по реда си. Да вървим.
И бутайки цилиндъра пред себе си колкото се можеше по-бързо той излезе от склада и пое обратно по коридора.
16:25
Тери крачеше напред-назад из малката рецепция в комплекса на охраната. Несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци. Къде е Андрю? Какво става? Всичко наред ли е? Очакването и несигурността бяха мъчителни. Тя погледна към вратата към коридорите на ниво В. Лекарят я беше оставил широко отворена, когато беше изтичал вътре преди няколко минути. Усети, че отново свива юмруци. После погледна Джорджия, която неспокойно се размърда в количката.
Каквото и да става, припомни си тя. Каквото и да става.
Преди минута, може би две, беше дочула плач. Беше слаб и приглушен от стените. Макар че не можеше да си представи шефката на парка да пролива сълзи за когото и да било, Тери знаеше, че гласът би могъл да бъде само на Сара. Тревогата й се усили и тя закрачи по-бързо.
Зад нея се чу шумолене — Джорджия се беше изправила, подпирайки се на количката. Примигна веднъж-два пъти; погледът й беше замаян. Още не е на себе си, помисли си филипинката. Не знаеше дали е от лекарството, или от шока.
Джорджия направи една несигурна стъпка напред, после втора. Вървеше към вратата, по посока на звука.
Тери нежно сложи ръка на рамото й.
— Къде отиваш, Джорджия?
— Търся баща си. Мисля, че чух гласа му.
— Баща ти в момента не е тук.
Джорджия за пръв път я погледна. Очите й бяха започнали да се проясняват.