Господин Доу се усмихна широко, докато оглеждаше стотиците клиенти — наведени над масите за зарове, залагащи на рулетката, блъскащи по игралните автомати, сякаш самите те бяха автомати. Толкова много хора, съзнателно устремени да изгубят парите си.
Като изследовател на човешката глупост, той много се забавляваше от парадокса, който представляваше оранжерията. Това беше изключително постижение — тематичен парк, изграден не около рекламата на някоя марка бира или герой от анимационен филм, а около казината. Гениално изкривяване на оригиналната идея на Ерик Найтингейл. Коригираният корпоративен вариант на неговия проект изглеждаше напълно ясен на господин Доу — хората идват, попадат под очарованието на перфектно изградената атмосфера и губят задръжките си, а после и парите си.
Наистина забележително — Утопияленд беше отворен вече шест месеца и почти нищо не се беше разчуло за тази малка мръсна тайна. Вероятно това се дължеше на факта, че паркът просперираше.
Господин Доу хвърли последен предпазлив поглед на оранжерията. Каква ирония, и все пак — каква необходимост!
Той пое обратно към мъгливите улици на Газените фенери. Спря пред малко магазинче, на чиято табела пишеше „Тютюни Блекпул и пури Емпориум“. Наблизо имаше малка врата без надпис, скрита в сенките. Той небрежно погледна през рамо, задържа ръка на дръжката й и я завъртя.
Зад нея дълъг коридор от сив бетон криволичеше в двете посоки. Стената срещу вратата беше боядисана, за да наподобява дърво — достатъчно широко, за да се заблуди случайният посетител, че това е част от атракцията. Господин Доу внимателно затвори вратата зад себе си, ориентира се и тръгна по коридора. Когато стигна до широко метално стълбище, той се упъти към ниво А.
На първото разклонение спря. Униформен полицай се приближаваше от коридор с табела „Централен процесор“. Господин Доу се обърна към него, приемайки изражение на изгубен турист.
Полицаят го видя и рязко спря.
— Мога ли да ви помогна, сър? — попита той сдържано.
— Да, можете. Търся отдела за дресирани животни. Колегата ми ме чака там.
— Вие сте външен специалист? Къде е значката ви?
— Значката? Разбира се, значката — заекна господин Доу, бръкна в джоба на сакото си и извади малкото зелено славейче. — Забравих, че трябва да я закача. Съжалявам. — Той я прикрепи към ревера си.
— Мога ли да видя пропуска ви? — попита пазачът.
— Ето го. — Мъжът бръкна в друг джоб и извади ламинираната карта.
Полицаят го огледа, после му го върна.
— Благодаря. Направо по коридора, третото отклонение вдясно, втората врата вляво.
— Благодаря. — Господин Доу се усмихна и кимна, после зачака, докато полицаят продължи по пътя си.
Охраната спазваше точно процедурите. Очевидно нещата стояха така, както му бяха казали — можеше да разчита, че низшите охранители ще реагират по установения ред. Това беше много хубаво.
Отделът за дресирани животни беше джунгла от викове, ревове и неприятни екзотични миризми. Бърчейки нос, господин Доу мина покрай малка група спорещи шимпанзета и стигна до вратата, на която пишеше „Външен реквизит 3“. Зад нея мъжът с бадемовите очи и коженото яке стоеше до огромна клетка с папагали.
— Някакви проблеми? — попита господин Доу и затвори вратата след себе си.
Мъжът поклати глава.
— Не си дадоха труда да я разгледат отблизо — каза той, посочвайки с пръст зацапания вестник върху дъното на клетката.
— Естествено. А останалите?
— Всичко върви по план.
— А нашият приятел програмистът?
— Почива в мир.
— Радвам се да го чуя.
Господин Доу кимна към клетката и мъжът отвори тайното чекмедже на дъното й. Господин Доу приближи, бръкна вътре и извади тънък черен радиопредавател с дебела антена, стърчаща от върха. Включи го, набра някакъв код и го доближи до устните си.
— Воден бик, тук е Първи фактор. Докладвай за положението.
Последва пауза. После радиото оживя.
— На позиция — чу се глас.
— 10–4. Ще се чуем пак в 13:00. — Господин Доу смени честотата, после отново вдигна предавателя. — Хакер Джак, обади се. Хакер Джак, чуваш ли ме?
Този път паузата продължи по-дълго. После радиото отново изпищя, но много по-силно.