Нацупената долна устна се отпусна.
— Има ли черешова кола?
— Цял океан — каза с усмивка Барксдейл.
— Добре.
Тереза Бонифацио погледна първо Барксдейл, после Джорджия и накрая Уорн.
— Беше ми приятно да се срещнем най-после, доктор Уорн — насмешливо прозвуча контраалтът й. — Хайде, малката. — И като побутна Джорджия пред себе си, тя излезе в коридора и затвори вратата.
11:15
Докато се въртеше, опитвайки се да се настани удобно на червения пластмасов стол, Тереза Бонифацио попита:
— Още една черешова кола?
От другата страна на масата Джорджия поклати глава.
— Не — каза тя. А после добави: — Благодаря.
Тереза се усмихна и тайно погледна часовника си. Срещата щеше да отнеме половин час, може би четиридесет минути. Но досега бяха минали само десет, а тя не можеше да измисли какво да каже на момичето срещу себе си. Не успя да въздържи въздишката си. Отказа проект за 120 хиляди долара в института Ранд, за да забавлява някакво глезено хлапе!
Отново се размърда на стола. Колкото и дразнещо да беше да се прави на детегледачка, беше почти щастлива, че не остана в заседателната зала и няма да види лицето на Андрю, когато чуе новините. През последната година тя беше започнала да харесва този човек не само интелектуално. Лабораторията по роботика беше самотно място. Все пак роботите не говореха, а когато го правеха, рядко казваха нещо интересно. Беше осъзнала, че с нетърпение чака разговорите по телефона с Уорн. Беше приятно да поговориш с някого, който разбира и споделя радостта ти от малките победи, от оригиналните теории. Той дори оценяваше причудливото й чувство за хумор, а това вече беше сериозно. Андрю Уорн беше страхотен човек, но това място не беше добро. И не само за него.
Тереза гледаше как Джорджия извади дискмен от джоба си и сложи слушалките, после — сякаш осъзна, че постъпката й е груба — отново ги свали. Зачуди се защо Уорн е довел момичето, но почти веднага се досети за отговора. Не би могъл да знае защо са го повикали. Те пазеха всичко в тайна. Сигурно си е помислил, че ще е приятно разнообразие.
Реши да опита друга тактика.
— Какво слушаш? — попита тя и кимна към дискмена.
— Бени Гудман в Карнеги хол.
— Не е лошо. Макар че старият Бени е твърде конвенционален за мен, ако ме разбираш. Харесваш ли Дюк Елингтън?
Джорджия поклати глава.
— Не знам.
— Не знаеш? Та той е в основата на цялата съвременна музика. Нямам предвид само джаза. Много го бива в суинга. Концертът му в Нюпорт през 1956? Чуй „Диминуендо и кресчендо в синьо“. Саксофонистът Пол Гонзалес прави страхотно соло. Невероятно.
Репликата й беше посрещната с мълчание. Тереза отново въздъхна. Осъзна, че разговаря с Джорджия като с възрастен човек, но нямаше представа как трябва да говори с дете. Дори като малка не можеше да общува с другите деца. За бога, понякога й беше трудно да разговаря дори с други възрастни. Но едно беше ясно — ако трябваше да стои тук още половин час, щеше да се побърка. Изправи се рязко.
— Да се поразходим.
Джорджия я погледна въпросително.
— Изглеждаш също толкова отегчена, колкото съм аз. Ела, искам да ти покажа нещо.
По заплетените коридори на ниво Б стигнаха до малка врата без табела. Зад нея имаше тясно метално стълбище. Тереза пусна момичето пред себе си и започнаха да се изкачват.
Стълбите сякаш нямаха край. Най-после стигнаха малка площадка от гофриран метал, обграден от предпазни перила на височината на кръста. От другата й страна тръгваше още по-тясно стълбище и изчезваше в горния коридор. По мълчаливо съгласие спряха, за да си поемат дъх.
— Няма ли асансьор? — задъхано попита Джорджия.
— Да, но мразя асансьорите.
— Защо?
— Страдам от клаустрофобия.
Отново настъпи тишина, докато успокояваха дишането си. После Тереза се обърна към Джорджия.
— Е, какво е да имаш такъв гениален баща?
Джорджия я погледна изненадано, сякаш никога не се беше замисляла по този въпрос.
— Предполагам, че е хубаво.
— Хубаво? Бих убила да имам баща като твоя. Представата на моя баща за висша математика беше да брои зърната на броеницата си.