Джорджия се замисли за миг.
— Той е като всички останали бащи. Приятно ни е заедно.
— Интересуваш ли се от роботика?
Момичето кимна.
— Да, или поне доскоро се интересувах.
Тереза се замисли над отговора. Все още й беше трудно да повярва, че стои тук и разговаря с дъщерята на Андрю Уорн — бащата на Метанет, оспорвания пионер на роботиката и изкуствения интелект, който наскоро беше напуснал Карнеги-Мелън. Докато се занимаваше с Метанет, тя беше провела толкова много телефонни разговори с него, но не бе и помисляла, че той има семейство. Знаеше цялата история — че съпругата му, проектант на мореплавателни съдове, се беше удавила преди четири години, докато изпитвала нов модел лодка в залива Чесапийк. Че е бил близък с Ерик Найтингейл и са работили заедно по първоначалния проект, но след смъртта на Найтингейл бил отблъснат от корпорациите, които довършили Утопия. Беше чувала и клюките, че е излизал със Сара Боутрайт, докато са работели в Карнеги-Мелън. Че оспорваните му теории за обучението на роботите не давали обещаните резултати. Че компанията, която създал, след като напуснал Карнеги-Мелън, напоследък агонизирала — поредната жертва на интернет. Разбира се, не всички слухове в Утопия бяха верни, но ако последното беше истина, тя би му съчувствала двойно повече.
Тереза се отдръпна от парапета.
— Хайде — каза тя, — още само седемдесет и едно стъпала. Веднъж ги преброих.
Следващото стълбище водеше стръмно нагоре и изчезваше между две дълги тънки греди, които се извиваха като арка над главите им. Тук нямаше прозорци и коридорът, който приличаше на тунел, беше осветен от продълговати флуоресцентни лампи, вградени в стените.
— Почти стигнахме. — Тереза се задъхваше, докато се издърпваше по перилата.
Най-после стигнаха горе. Тереза зави остро, после стъпи на друга метална платформа, отстъпи встрани, пропусна Джорджия и застана до нея. Наблюдаваше как момичето пристъпи напред и внезапно замря от удивление.
— Дръж се здраво за перилата — каза Тереза, усмихвайки се на слисването й. — Ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Затвори си очите, ако това ще ти помогне.
Стояха на платформа за наблюдение от огледално стъкло, разположена високо под сводестия стъклен покрив на Утопия. Под тях се простираше целият парк. Тясната ивица на Нексус го прорязваше през центъра. От нея световете се разклоняваха като парченца разрязан грейпфрут — калейдоскопи от цветове и форми, всеки различен от останалите. Калисто, космодрумът от бъдещето, от тази височина приличаше на тъмен и лъскав фон на черно-бяла снимка, Газените фенери бяха обвити в мъгла, Дървените тротоари изглеждаха като смесица от ярка светлина и пастелни сенки. Навсякъде имаше хора — вървяха по булевардите и уличките, чакаха на опашки, снимаха, проучваха карти, разговаряха със служителите, хранеха се, смееха, викаха. Сякаш гледаха карта на парка, оживяла по вълшебен начин. И все пак не беше точно така, защото от тази височина всички скрити механизми, които туристите не виждаха, ясно се различаваха — скритите входове и изходи, фалшивите стени на сградите, коридорите с електрокари, реквизит и оборудване, които запълваха пространствата между стените и зад фасадите.
Тереза посочи един работник, който с радиостанция в ръка вървеше по тесен коридор точно под краката им.
— Не обръщай внимание на човека зад завесата — каза тя със смях. — Е, какво мислиш?
— Грандиозно е! — каза Джорджия, която наблюдаваше с блеснали очи спектакъла. Внезапно тя посочи: — Виж, това е „Брайтън бийч експрес“. Сутринта бяхме там. А ето я и „Машината за писъци“. Не знаех, че са толкова близо.
— Това е част от идеята на парка — отвърна Тереза. — Изходът на една атракция да бъде близо до входа на друга.
Тя с усмивка отстъпи и загледа как Джорджия очарована изучава гледката. Както и повечето от конкурентните паркове, Утопия не организираше посещения зад кулисите. Никой посетител, освен важните личности, не можеше да види Подземието, нито да се качи тук. В известен смисъл това беше глупаво, защото гледката би замаяла всекиго — дори предубедени четиринадесетгодишни хлапета, които си мислеха, че вече всичко са видели.
— Виж — каза Тереза и посочи малка табелка на парапета: „Ерик Найтингейл, 1956 — 2002“. — Наричаме това място Гнездото на славея. Посветено е на неговата мечта за Утопия. — Тя погледна към Джорджия. — Познаваше ли го?
— Той често идваше вкъщи и разговаряше с татко за роботика. Няколко пъти играхме табла. Оставяше ме да печеля повече, отколкото татко.