Тереза поклати глава, докато мислено се забавляваше с представата за великия Ерик Найтингейл, който играе табла с някаква гимназистка. После също погледна към парка.
— Всички, които работят в Утопия, идват тук поне веднъж — каза тя. — Обикновено през първия им работен ден. Това е нещо като посвещение. Иначе почти никога няма хора, сигурно заради многото стъпала. Но аз обичам да идвам тук. Пък и упражнението ми е необходимо. Освен това е спокойно. Ако се чувствам потисната — заради работата или нещо друго — знам, че като се кача тук, ще си припомня за какво работя. А днес имам нужда от това.
Тя рязко млъкна, усетила, че е казала повече, отколкото възнамеряваше. Погледна Джорджия, която я наблюдаваше странно съсредоточено. „Мисли си нещо за мен — реши Тереза. — Какво ли е то? Но всъщност може би не искам да знам.“
— Какво? — попита на глас.
Джорджия отмести очи за миг, после отново я погледна.
— Просто се чудех харесваш ли Фетс Уолър?
— Че защо да не го харесвам? Касетата ми с „Връзка ключове“ се развали от слушане. Пък и свиренето на пиано не се е подобрило от „Викът на Каролина“. — Сега беше неин ред да погледне въпросително към Джорджия. — Защо питаш?
Момичето издържа няколко мига на погледа й, после бързо погледна встрани.
— А, нищо — каза то, сякаш внезапно се беше засрамило.
Тереза погледна часовника си.
— Е, успяхме да убием половин час. Да те връщаме при татко ти.
И тя тръгна надолу по стълбите.
11:15
Андрю Уорн гледаше ту Сара, ту Фред Барксдейл.
Сара посочи към масата.
— Моля те, седни, Андрю — каза тя, сложи чашата чай точно пред него и сама се настани. После взе пачката документи и му ги подаде. — Преди да продължим, подпиши това.
Уорн взе листата и бързо ги прегледа. После вдигна поглед.
— Това е декларация за секретност.
Сара кимна.
— Не разбирам, вече подписах такава още по време на разработката.
— Заради Чък Емъри и шефовете. Искат да са сигурни, че онова, което ще обсъдим днес, няма да излезе оттук.
Тя не каза нищо повече, просто го погледна. След миг Уорн сведе очи и подписа. Проклета бюрокрация, помисли си той, писарушките в Ню Йорк изкуфяват с всяка изминала година. И все пак имаше основание. Разширяването на Метанет щеше да му даде достъп до новата секретна технология на Утопия.
Сара взе обратно листата.
— Благодаря. — Тя ги подреди до чашата си. — Съжалявам, че не можахме по-рано да ти съобщим подробности, но съвсем наскоро се сблъскахме с проблемите и се опитваме да открием някаква закономерност.
Уорн я погледна:
— Проблеми?
Сара се обърна към Барксдейл.
— Фред, ще му разкажеш ли?
— Разбира се — отвърна Барксдейл. Той сложи лакти на облегалките на стола си и сплете пръсти, вперил поглед в Уорн под изрядно сресаната си руса коса. — През последните две седмици забелязахме, че с част от техниката на Утопия стават странни неща. Бъгове в универсалната система за превод в Обслужване, например. Компютърът, който контролира диагностиката на Станция Омега — свободното падане в Калисто — съобщава за грешки и не ни позволява да включим атракцията. Но най-големи проблеми имаме с роботите. Робот чистач на ниво В се опитал да избърше с мокър парцал електрически панел и бил дезактивиран в последния момент. Робот куриер започна да пуска пощата в кошчетата за боклук, вместо в кутиите за входяща поща. Някои от огнедишащите дракони не се задействат по график. Едва не изгориха една японска туристическа група.
— Продължават ли тези проблеми? — попита Андрю.
— Точно това е най-лошото. Като изключим Станция Омега, изчезнаха. А дори тя се оправи преди час и даде зелен сигнал на инженерите. Никой не знае защо. Направихме пробни тестове, поискахме инженерна оценка, дори използвахме осцилоскопи. Нищо й няма.
— Призрачни аномалии — обади се Сара. — Всичко е наред, а след миг нещо става. После пак се оправят.
Уорн отново се обърна към нея. На дъното на стомаха му внезапно се беше образувала буца лед.
— Има ли промени в електрическото напрежение? — попита той.
Барксдейл поклати глава.
— Всяка линия в Утопия е натоварена под максимума. Електрическата мрежа никога не променя напрежението.