— … или просто ви трябва жертвено агне.
Барксдейл го изгледа изненадано, а Сара скочи на крака.
— Мисля, че ти казахме всичко необходимо — рязко каза тя. — Да приключваме. Фред, ще се видим на срещата за състоянието на парка. Андрю, моля те, остани.
— Добре. — Барксдейл се усмихна леко на Сара, кимна малко уморено на Уорн и излезе.
Сара изчака, докато вратата се затвори, после се обърна към Андрю.
— Радвам се да видя, че не си изгубил способността да отблъскваш публиката.
— Как очакваш да реагирам, след като чуя, че най-голямото ми постижение ще бъде изхвърлено на боклука? Да бъда доволен?
— Не бива да го приемаш по този начин. Изключването на Метанет е временно, пробно.
— Стига, спомни си, че си имах работа с шефовете ти след смъртта на Найтингейл. Видя резултата. Изключите ли веднъж Метанет, повече няма да я включите.
Сара посегна към чашата си.
— Разбирам как се чувстваш, Андрю, но…
— Това е нещо друго. Значи сега съм Андрю?
— Мисля, че така е по-добре. — Тя отдръпна ръката си и го погледна в очите. — Не мислиш ли?
Никой не можеше да излезе срещу Сара. Гневът внезапно изчезна и Уорн се почувства победен. Облегна се на масата и скръсти ръце, после погледна към нея.
— Току-що се сетих, че утре е двайсет и първи юни.
— Е, и?
— Една година от деня, в който ме напусна.
— Не съм те напуснала, Дрю, просто приех работата в Утопия.
— Какво ти пречеше да останеш още малко? Да се опитаме да оправим нещата? Знам, че и двамата бяхме заети и нямахме достатъчно време един за друг. Знам и че не ти беше леко с Джорджия. Но защо не й даде шанс? Не даде и на нас.
— Направих каквото можах. Да не би очакваше да се откажа от работата си?
— Не очаквах, че ще си стегнеш багажа и ще заминеш за Невада.
— Такава възможност се дава веднъж в живота! Би ли предпочел да бях останала и да те намразя, задето съм я пропуснала?
При последните думи тя се беше навела към него. Сега млъкна и умишлено се отдръпна, взе чашата си и отпи.
— Да не се връщаме към миналото — поде с по-спокоен глас. — Безсмислено е, няма да ни доведе до никъде. — Остави чашата с нетрепваща ръка. — Беше ми трудно да взема решение да те повикам, но нямах избор. Никой друг не познава топологията на Метанет като теб. Все пак ти я създаде. И… просто не искаме повече проблеми.
Уорн не отговори. Не виждаше какво друго може да каже.
— Бих искала да ти припомня условията на договора. Не можеш ли да приемеш това като възможност? Мрежата е работила цели шест месеца в активна среда, която не би могъл да пресъздадеш в лабораторията ой.
„В момента нямам лаборатория.“ Уорн просто сви рамене:
— Разбира се. От това ще излезе чудесен епитаф.
Когато мълчанието натежа, Сара го погледна, после се обърна към масата, събра документите и взе чашата си.
— Тереза ще се върне всеки момент — каза тя. — Предлагам двамата да не губите време. Господин Барксдейл ще очаква програмата ви за действие до края на деня.
И тя излезе от залата, оставяйки вратата отворена.
11:45
Калисто беше свят от бъдещето, оживен космодрум в геосинхронна орбита — както се обясняваше на посетителите — на шестдесет мили над шестата луна на Юпитер. На Андрю Уорн му беше трудно да не вярва в това. След кратък полет със совалка в непрогледния мрак той беше влязъл през входа заедно с Джорджия, отново се озова сред шумна тълпа и отново застина от изумление. Пред тях се издигаше процъфтяващ център на забавления и търговия, излязъл сякаш от двадесет и четвърти век. Странни извънземни и актьори във футуристични униформи се разхождаха между щракащите с фотоапарати туристи. Рубинени и светлосини лазери пронизваха мрака над главите им. Навсякъде имаше невероятно убедителни холографски изображения — сочеха пътя към обиколките и атракциите, надвисваха като футуристични табели над входовете на ресторантите и залите за почивка.
Както навсякъде, куполът на Утопия се извисяваше над тях. Но тук той не беше ясносин, какъвто го беше видял в Нексус или Дървените тротоари. Вместо това към тях надничаше непрогледният мрак на безкрайния космос, обсипан с безброй звезди. Докато гледаше, Уорн забеляза, че облаците над повърхността се движеха и се вихреха в страховити бури.
— Грандиозно! — възкликна Джорджия, докато се оглеждаше. — Точно като в рекламата. Но защо сме тук? Още не сме свършили с Дървените тротоари.