Тя се занимаваше с Метанет. Можеше поне да го предупреди. Защо не го беше направила? Гневът отново го прониза и той се зачуди дали тя няма някаква вина за всичко това; дали не е направила нещо неумишлено или нарочно, за да саботира творението му. А първата му мисъл, когато я видя, беше колко е привлекателна… Той поклати глава.
Бяха се уговорили да се срещнат в лабораторията й. Точно това трябваше да направи — да обсъди стратегията за изключването, да се увери, че няма проблеми за гладкото протичане на операцията. А после щеше да се наслади на парка заедно с дъщеря си. Тереза и нейните хора можеха сами да изключат Метанет. По дяволите договора! Проклет да бъде, ако сам изключи най-голямото си постижение.
Сега пред себе си виждаше холограма на съзвездие, надвиснала над входа на ярко осветен ресторант — Голямата мечка. Отвън се беше наредила опашка, която шепнеше и сочеше. Въпреки всичко Уорн се усмихна. Знаеше какво сочат.
До входа на ресторанта имаше гише с рамка от хром. През него се виждаха подредени високи кръгли столчета покрай тезгях от някакъв лъскав прозрачен материал. Зад тезгяха имаше футуристична сладкарница за сладолед, потънала в призрачните сенки на ултравиолетова светлина. Обслужваше го голям подвижен робот. На вид той беше смешно и тромаво създание, приличаше на нестабилна конструкция от метални кубчета, направена от дете. Основата му беше подвижна платформа с шест синхронно действащи колелца. Върху двигателния механизъм имаше голям куб, в който се намираше електронната памет, а над него беше закрепен висок цилиндър, от който излизаха два реда ултразвукови преобразуватели.
Уорн докосна Джорджия по ръката и й го показа. Тя погледна натам и рязко спря. Бавна усмивка изгря на лицето й.
— О, боже! — каза най-накрая. — Знаеш ли, странно е да го видиш тук.
Роботът правеше шейк. Уорн наблюдаваше как той майсторски сипа сладолед в метален миксер — мощните щипци се движеха с къси контролирани движения. Това беше се оказало най-трудно — сонарната геометрия. Тъй като знаеше, че роботът ще работи в постоянна среда, всичко останало — енкодерите в колелата за определяне на позицията и топологичната карта — беше сравнително лесно. Но стереозрението, необходимо за загребване с черпака от непредвидима по форма и размери кутия сладолед, му беше отнело много безсънни нощи. Оттук идваше и името на робота — Засечка. Несъмнено неговият брат Скалата беше някъде в ресторанта. Уорн го беше проектирал да обслужва бар — далеч по-лесна работа, която включваше наливане на предварително измерени напитки и не изискваше толкова съвършен двигателен контрол, както механичните ръце на Засечка.
— Ела — каза Уорн и прегърна Джорджия през раменете. — Да си купим сладолед.
Когато приближиха, Засечка довърши шейка и го подаде на една тийнейджърка зад бара.
— Заповядайте — каза той и панорамната камера кимна по посока на момичето. — Пропускът ви, моля.
Уорн наблюдаваше как Засечка проучи пропуска с ултразвуковите си антени, върна го и остави внимателно шейка на тезгяха. Джорджия беше права — той също беше свикнал да вижда робота в тясното пространство на лабораторията в Карнеги-Мелън и се чувстваше странно да го гледа тук, в тази сюрреалистична обстановка, да сервира сладолед на живи хора.
Роботът се обърна към друг клиент. Уорн поведе дъщеря си към два свободни стола в края на редицата. Джорджия го беше убедила да монтира панорамен ултразвуков сензор върху предната част на робота, за да го насочва към най-близкия човешки глас. Още си спомняше как й го показа за пръв път и как личицето й се набръчка неодобрително.
— Трябва да има глава, татко — беше му казала тя.
Той беше създал тези два робота само като пример за Найтингейл, с които да му демонстрира как гласовото разпознаване и обработката на изображението могат да бъдат използвани с комерсиална цел. Но Ерик Найтингейл обичаше подробностите почти толкова, колкото и цялото и беше също толкова доволен от Скалата и Засечка, колкото от наградената теория на Уорн за йерархията в невронните мрежи или проекта му за самообучаваща се метамрежа. Той беше настоял да ги вземе в Утопия.
Сега Засечка идваше към тях.
— Добър ден! — изскърца той. — С какво мога да ви помогна?
— Сладоледен шейк с брезов сироп.
Не беше нужно да пита Джорджия, тя можеше да живее само с такива шейкове. Това беше първото, което роботът се беше научил да прави.