Сара почувства как челюстта й се стяга.
— Не обичам да ме заплашват — ледено каза тя.
— О, няма да трае дълго. Пък и това са толкова хубави заплахи, Сара. Прави точно каквото ти кажа и когато ти кажа. Не се опитвай да ме спреш, да ми попречиш или да ме измамиш по какъвто и да било начин. Иначе… Ще откриеш, че знам за теб и парка ти повече, отколкото предполагаш. С мен има и други хора, много по-страшни. Разполагахме с много време да се подготвим. Наблюдаваме кой влиза и кой излиза. Ако ни сътрудничите, ще си тръгнем, преди да разберете и вие ще можете да продължите да забавлявате посетителите.
Той слезе от бюрото.
— Това е. Не беше толкова страшно, нали? Винаги съм мислил, че когато заплашваш някого, трябва да е като инжекция. Направи го бързо и няма да боли много. — Той се протегна и Сара отново се напрегна. Но мъжът само се усмихна и докосна бузата й с обратната страна на дланта си. — Скоро ще ти се обадя. Изпий си чая, преди да е изстинал, Сара — чудесен е. Но помни какво ти казах за втората реколта.
Когато той се обърна и тръгна към вратата, Сара отново посегна към клавиатурата, но се сети за пистолета и неестественото спокойствие в очите на Джон Доу и реши да изчака.
До вратата мъжът отново се обърна.
— Още нещо. Може да се усъмниш в това, което ти казах. Пък и очевидно си жена, която не се плаши лесно. Например може да се изкушиш и да не допускаш в парка нови посетители. Или да не изпълниш исканията ми. И в двата случая ще последва моментална наказателна акция. Така че, за да избегнем усложненията, уредих малко шоу. Ти самата поставяш толкова много представления, не ти ли се иска веднъж да погледаш? Ще освободи ума ти от всякакви съмнения.
Той погледна часовника си.
— Започва точно в един и трийсет. Приятно гледане.
И без да каже нито дума повече, излезе.
13:15
Фред Барксдейл изви волана на електромобила, за да избегне един пешеходец.
— Смяташ ли, че е откачил? — попита той. — Като онзи миналата седмица, който смяташе, че е Авраам, а Утопия е Содом? — Движеха се с петнадесет километра в час — два пъти по-голяма от позволената в коридорите на Подземието скорост.
Сара поклати глава.
— Не ми прозвуча като обичайните шеги за бомба по телефона. Беше твърде учтив. И някак твърде загрижен… — Тя рязко разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. — Потърси ме. Знаеше точно какво иска. А после и това. — Тя потупа джоба на сакото си.
Завиха зад ъгъла и колелата на колата изскърцаха върху голия цимент. Сара погледна Барксдейл. Красивото му лице имаше решително изражение, русите му вежди бяха сбърчени.
Той се обърна и срещна погледа й.
— Добре ли си, любов моя?
Сара кимна.
— Да.
Спряха рязко пред двойна врата без табела. Барксдейл паркира колата диагонално на половината коридор, отиде до вратата и сложи пропуска си в скенера. Когато ключалката щракна, той отвори вратата и отстъпи, за да пропусне Сара.
Центърът за наблюдение, известен на персонала на Утопия като Кошера, беше голямо кръгло помещение, претъпкано с монитори от пода до тавана. Тук информацията от главните охранителни камери на парка се събираше в една командна станция. Не всички видеовръзки в Утопия стигаха дотук: инфрачервените камери, монтирани из обиколките и атракциите, бяха затворени системи, а Небесните очи в четирите казина на Утопия се контролираха от специални пунктове. Но в Кошера можеха да бъдат наблюдавани изображенията на повече от шест хиляди места в парка — от ресторанти до гишета с опашки, от цеха за ремонти до въздушните влакчета.
Когато влезе, Сара си помисли — както при всичките си редки посещения тук — че прякорът на центъра е много подходящ. Стотиците монитори, които я заобикаляха от всички страни, стъклените лица, които гледаха към нея под болезнено еднакви ъгли, изумително наподобяваха вътрешността на огромен кошер.
Не беше уплашена, или поне не много. През изминалите месеци бяха преживели много фалшиви тревоги, бяха получавали множество заплашителни телефонни обаждания и имейли и нищо не се случваше. Но никой от шегаджиите или откачалките не се беше представил. Никой от тях не й беше оставял радиостанция. И никой от тях не беше носил скрит пистолет. Затова тя се обади на Боб Алоко, шефа на охраната, и му нареди да пази тайна. Просто за всеки случай.
В Кошера въздухът беше студен и сух, с лекия, почти сладникав аромат на чистота. Десетина охранители седяха на мониторните станции, които обграждаха стаята, гледаха екраните или говореха по микрофони. Алоко стоеше до най-близкия от тях и пръстите му нетърпеливо почукваха по черната настилка на масата. Той се обърна, когато влязоха, после се намръщи и им даде знак да го последват.