На отсрещната стена между две колони монитори имаше врата от тъмно стъкло. Алоко я отключи с пропуска си и влезе вътре, после затвори след тях.
Стаята беше малка и тъмна. В нея имаше няколко големи монитора, три телефона, компютърна станция и два стола. Когато ключалката щракна, се включи вентилатор, който издаваше нисък скърцащ звук, за да са сигурни, че няма да ги чуят навън.
Алоко се обърна към тях.
— Смяташ ли, че е сериозно? — попита той.
— Боя се, че трябва да го приемем сериозно, независимо дали е така — обади се Барксдейл.
— Ще разберем в един и половина — тихо каза Сара.
Очите на Алоко се стрелнаха към нея.
— Как така?
— Каза, че ще направи демонстрация, за да разберем, че не е блъф.
— И не ти ли даде поне някаква представа какво иска?
Сара извади радиостанцията от джоба си.
— Каза, че ще се свързваме по това.
Алоко я взе и я завъртя в ръцете си.
— Е, какъвто и да е този тип, очевидно има пари. Вижте това — военна радиостанция с кодирани честоти. Басирам се, че има сигнален дифузер. Няма начин да открием местоположението му. Заплаши ли те?
— Намекна, че ако не правим точно онова, което иска, ще загинат хора.
— Звучи ми точно като заплаха — каза Барксдейл.
— Каза ми също да не се свързвам с полицията и да не евакуирам парка. Да продължим да работим както обикновено. Иначе…
Докато обмисляха чутото, настъпи кратко мълчание.
— И тогава той ми каза още нещо. Че не бил сам. И че са имали достатъчно време да се подготвят.
Тя се обърна и улови погледа на Барксдейл. Дори на слабата светлина лицето му изглеждаше леко пребледняло.
— Какво става? — попита той. — Терористи? Фанатици? Някаква отцепническа група лунатици?
— Няма време за размишления — отвърна Алоко. — Имаме техника. Да открием този тип. — Той вдигна слушалката на телефона и избра някакъв номер. — Ралф? Обажда се Боб Алоко. В Кошера съм. Би ли дошъл при мен? — Затвори телефона. — Ралф Пекъм е моят най-добър видеотехник — обясни той. — Преди това е работил в Системи и познава цялата инфраструктура като петте си пръста.
— Дискретен ли е? — попита Сара.
Алоко кимна.
— По кое време излезе този Джон Доу от кабинета ти?
Сара се замисли за миг.
— Около един и десет.
— Добре. — Алоко се обърна към компютъра и мина през няколко менюта. — Да открием следите му.
На вратата тихо се почука и Сара отиде да отвори. На прага, осветен от призрачната светлина на безбройните монитори в Кошера, стоеше нисък слабичък младеж. Имаше гребен от червена коса и лунички по носа и скулите. Едва ли беше на повече от двадесет години. Златната значка върху старомодното му спортно сако показваше, че е специалист по електроника.
— Ралф — каза Алоко, — сядай.
Младежът хвърли поглед към Сара, после седна пред компютъра, шумно подсмърчайки.
— Имаме малка задача за теб, но трябва да си остане в тази стая.
Пекъм кимна мълчаливо и големите му очи още веднъж проблеснаха към Сара. Очевидно се притесняваше да стои толкова близо до шефа на Утопия.
— Помниш ли учебните проследявания, които правихме? Е, това не е учение. Един мъж е излязъл от кабинета на госпожица Боутрайт преди около осем минути. Да го проследим. — Алоко посочи нещо на екрана. — Намерих списъка на камерите по този коридор. Започни с Б-2023.
Пекъм се обърна към компютъра и въведе серия команди. На единия от мониторите се появи изображение — вратата на кабинета на Сара, снимана от монтирана на тавана камера до другата стена. В долната част на екрана се отчиташе часът, когато е била направена снимката. Докато връщаха филма, изтекоха стотици секунди, почти невъзможни за разчитане. До тях имаше дълги поредици цифри.
— Черно-бял? — учудено попита Сара.
— Всички камери в зоните за персонала са черно-бели. Само в зоните с посетители са цветни. Говорихме за това миналия месец, когато най-после беше инсталирана новата система. Не си ли слушала?