— Отива към ниво А, може би в Газените фенери — каза Алоко и погледна отново към списъка. — Дай А-1904.
— Помни — обади се Сара. — Не искам пълно издирване. Още не. Нека просто видим къде отива, ако наистина е планирал нещо за един и половина.
Коридорът на ниво А, който се появи сега на монитора, беше по-широк, по-силно осветен и по-оживен. Групи служители минаваха под камерата. Разговаряйки, те влизаха и излизаха от обяд в кафенето на ниво А. Премина жената с кринолина. Очевидно беше видяла приятеля си и сега двамата вървяха ръка за ръка доста по-бавно.
— Тц-тц! — каза Алоко. — ППЧ. Трябва да ги предупредим.
Публичната проява на чувства между членове на персонала, макар да не беше изрично забранена, не се поощряваше.
Джон Доу се появи на монитора. Тръгна напред, после спря насред движението. Хората минаваха покрай него, без да го забелязват.
— Какво прави, по дяволите? — възкликна Алоко.
Внезапно Джон Доу погледна точно към камерата. Усмихна се и вдигна ръце, сякаш за да оправи възела на вратовръзката си.
— Ама че наглост! — промърмори Барксдейл. — Злодей усмихнат, проклет злодей.
Внезапно картината се разтърси силно и мониторът посивя от смущения.
— Какво е това? — изкрещя Алоко.
Пръстите на Пекъм летяха по клавиатурата.
— Не знам. Таймкодът си тече. Сигурно е бъг в софтуера.
След няколко секунди образът се възстанови. Тълпите хора продължаваха спокойно да минават под камерата, но Джон Доу беше изчезнал.
— Дай А-1905 — каза Алоко, след като погледна списъка. — Същото време.
Последва същата буря от смущения, която се беше появила на предишния филм. След миг и тя се изчисти.
— А-1906. Хайде, по-бързо.
Отново нямаше картина.
— Исусе! — промърмори Алоко.
Отиде до вратата и я отвори.
— Слушайте — обърна се той към всички в Кошера, — имало ли е проблем с дигиталните записи преди пет-десет минути?
Служителите от охраната се обърнаха към него. Един от тях кимна.
— Да, изгубихме сигнала за около десет секунди.
— Какво? В цялата мрежа?
— Не, сър, само в част от ниво А и на площад Сохо в Газените фенери.
Алоко затвори вратата и се върна при Пекъм.
— Да проследим възможните маршрути. Дай А-1940. Синхронизирай с десет секунди по-късно.
Няколко минути проверяваха безрезултатно записите от различни камери. Най-накрая Алоко въздъхна и разпери ръце.
— Какво мислите за това? — попита той.
— Не може да е от техниката — каза Барксдейл. — Не може да има такъв срив, не и с резервните системи. — Той погледна към Сара. — Още един бъг.
— Не можем ли да проследим значката му? — попита тя.
— Вече опитахме — отвърна Алоко. — Сигурно е универсална. Ралф, продължавай да търсиш. Съобщи ми, ако го намериш.
Алоко се извърна от монитора.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме — отвърна Барксдейл.
Сара погледна часовника си.
Беше един и двайсет и пет.
13:15
Лабораторията по роботика на Тереза Бонифацио беше най-разхвърляното работно място, което Уорн беше виждал, откакто беше напуснал студентското общежитие на Технологическия институт в Мичиган. Тук, в Утопия, където всичко се градеше на основата на реда и точността, това изглеждаше почти като революция — като декларация за независимост. Дебели технически наръчници лежаха разтворени, с намачкани страници и счупени гърбове. Подобен на скелет робот стоеше в единия ъгъл с вдигната ръка като Статуята на свободата, облечен в зелено-бели ивици от компютърни разпечатки. Някъде отзад се чуваше „Парадайз сити“. За разлика от останалата част на Подземието, в която не се усещаше никаква миризма, тук имаше лек аромат — странен, като от риба. Уорн неволно сбърчи нос, докато се оглеждаше. В кабинета на Тереза липсваха обичайните лъскави снимки на атракциите в Утопия, както и мотивиращи лозунги в рамки. Вместо това по стените висяха ярки плакати на „Гънс енд Роузес“. На единия имаше автограф „Мир, Любов, Слаш“, написан с червен маркер. Пощенска картичка с надпис „Плажът Борокай, Филипините“ беше прикрепена от вътрешната страна на вратата. До нея някой беше залепил написан на ръка откъс:
Когато една работа не може да бъде поделена поради ограничаващи условия, полагането на повече усилия няма да има ефект върху срочното й изпълнение. Едно дете се износва девет месеца, независимо колко жени се грижат за него.