Джорджия хвърли топката към далечния край на лабораторията. Роботът веднага се спусна натам и сензорите му бясно се завъртяха. Когато стигна до нея, главата му се наклони напред и големите хищни щипки се разтвориха. Той взе топчето в тях и се върна при Джорджия с поразителна скорост, после с изненадваща нежност го пусна върху дланта й.
— Браво, Уингнът! — изгука Джорджия.
Роботът възбудено излая и се завъртя.
— Виж, гони си опашката! — каза Тери. — Съвсем като истинско куче.
Джорджия пусна хартиеното топче на земята и се обърна към Уорн.
— Татко, не свършихте ли вече? Седим тук най-малко от час.
— Половин час, принцесо.
— Не ме наричай така. — Тя погледна часовника си. — Почти два е.
— Още мъничко. — Той се обърна към Тери и я повика с жест. — Нищо й няма на Метанет. Опитах се да проникна в нея по всеки възможен начин. Не ме допуска.
Тери привърши мангото и сви рамене, сякаш искаше да каже: Нали ти казах!
— Ти беше права. Всички промени на Метанет са положителни. — Уорн се обърна към терминала и започна да мести курсора по екрана. — Онова, което ме притеснява, са докладите за инцидентите. Проверих инструкциите на всички тези роботи и знаеш ли какво се оказа? Според логовете на Метанет тя не е променяла набора от команди на нито един от тях. Нищо не разбирам.
Той отново погледна терминала. Виждаше отражението на лицето си — бледо и малко уморено. Дори само седенето пред терминала му носеше горчиви спомени. Последния път, когато беше седял така в лабораторията в Карнеги-Мелън, беше изпитал почти бащинска гордост от творението, което щеше да замине за Невада. Метанет трябваше да бъде първото от серията революционни постижения, които несъмнено щяха да излязат изпод ръцете му. Теориите му за самообучаващите се машини се обсъждаха от цялата научна общност в областта на роботиката. И беше открил влиятелен покровител в лицето на Ерик Найтингейл…
Колко различни бяха нещата сега! Той затвори очи и наведе глава. „Какво стана? — запита се. — Как можа всичко да се обърка толкова бързо? Просто не се усетих.“
Чу се бръмчене на мотор и силно металическо лаене. Уингнът се търкаляше напред-назад из лабораторията и сякаш търсеше нещо. После спря под редица флуоресцентни светлини.
— Какво прави? — попита Тери.
— Зарежда си слънчевите батерии. Тъй като собственикът му — Джорджия — не мърда, той е свободен да върши странични задачи. Като например да намери най-силния източник на светлина и да отиде при него. Помниш ли какво си учила по кибернетика в университета? Костенурката на Грей Уолтър, търсенето на светлина и избягването й? Идеята е същата.
Тери гледаше робота, който стоеше неподвижно под лампите.
— Той е напълно автономен, нали? Ако го бяха включили към Метанет, щях да знам.
— Да.
— Предполагам, че използва основния алгоритъм, за да се ориентира. Как избегна обичайните зигзаги?
— С допълнителни настройки.
— А конструкцията му? Невероятно е реактивен. Както и би трябвало, като се има предвид колко много данни трябва да обработва горкичкият?
— Да. Но има йерархичен набор команди, който му придава индивидуалност и го прави по-реален. Когато е в настроение, той може да бъде много непослушен.
Уорн погледна Тери. Очевидно си разбираше от работата.
Учените, занимаващи се с роботика, бяха разделени на два лагера. По-възрастните смятаха, че роботите трябва да бъдат създавани със „съвещателен“ изкуствен интелект — високоструктурирани йерархични системи с фиксирани вътрешни светомодели и хардуерно заложени преценки за този свят. По-младите, на които самият Уорн беше оспорван лидер, смятаха, че бъдещето принадлежи на „поведенчески ориентираната“ роботика — реактивни системи, които базираха действията си на съобщенията от сензорите, вместо да разчитат на предварително закодирани инструкции.
— Има нещо объркващо у него — каза Тери. — Никога не знаеш какво ще направи в следващия момент. И защо е толкова голям?
— Когато го конструирах, компонентите още не бяха миниатюризирани. С течение на времето замених вътрешните части с по-малки и по-мощни. Това намали теглото му наполовина и остави по-голямо място за двигателя и сервомеханизмите. Затова е такъв бързак. — Уорн я погледна. — Говориш сякаш никога досега не си го виждала.
— Само от разстояние. Стоеше в ъгъла на кабинета на Сара Боутрайт. Или на Барксдейл, не помня.