За миг Джорджия замълча, дъвчейки устната си. После кимна и се изправи.
— Благодаря за играта — каза тя на Тери. Сложи слушалките и раницата си и тръгна към вратата.
— Джорджия? — обади се Уорн.
Тя спря и се обърна.
— Без високи атракции и влакчета на ужаса, нали? Запази ги за мен.
Тя се намръщи.
— Обещаваш ли?
Момичето въздъхна.
— Да.
После излезе и затвори вратата зад себе си.
В лабораторията настъпи тишина. Уорн се усети, че не сваля поглед от вратата.
— Свястно хлапе — каза Тери. — Поне доколкото е възможно. — И се усмихна палаво.
Уорн погледна към нея.
— Не обичаш ли деца?
— Не е това. Просто никога не съм знаела какво да правя с тях. Особено когато и аз бях дете. — Тери сви рамене. — Нямах приятели на моята възраст. Всъщност никога не съм имала много приятели. Кой знае защо винаги съм се чувствала по-спокойно между възрастни.
— И с Джорджия е така. Понякога се тревожа от това. Откакто майка й умря, сякаш вдигна подвижния мост към себе си. Аз съм единственият човек, който чувства като наистина близък.
— Поне има любящ баща.
— Ти нямаше ли?
Тери завъртя очи към тавана.
— Не питай. Лошият магьосник от Изтока.
Уорн се протегна и отново погледна към терминала.
— Да се върнем на въпроса. Тук има някаква загадка, която не разбирам. — Той махна към купчината доклади за инциденти. — Само Метанет може да ги е причинила. Но защо си видяла промяна в програмата само при един случай? Какво му е било по-особеното?
Тери сведе очи.
— Имаше произшествие — каза тя.
За миг Уорн притвори очи.
— И затворихте атракцията — поде той. — Кога прегледахте двата робота от Нотинг Хил?
— На другата сутрин.
— В този момент бяха ли свързани с Метанет?
— Не, разбира се. Цялата обиколка беше изключена от мрежата.
— Естествено. — Уорн вдигна купчината доклади за инциденти. — А проблемите с другите роботи? Кога са били проверявани?
— Обикновено следобеда след деня, когато е съобщено за злополуките.
— Проверявани ли са по-рано?
— Ако беше спешно, ги проверявахме веднага.
— И кога ставаше това?
— Около 9:30. Веднага след подаването на командите за деня от Метанет.
— Ясно. Затова сте открили променена програмата само в „Преследване в Нотинг Хил“, но не и при другите.
— Не те разбирам.
— Обзалагам се, че ако бяхме прегледали веднага днешните команди на Засечка, щяхме да открием същото. Не разбираш ли? Всички други трябва да са били…
В този момент на вратата се почука.
— Влез! — извика Тери.
Висок слаб мъж в бяла престилка пристъпи вътре, бутайки пред себе си метална количка. Върху нея стоеше метална призма колкото кутия за мляко, от която излизаха многоцветни жици — централният процесор на Засечка. Зад нея имаше нисък робот. Уорн разпозна типа — последен модел контролер с автономна система, често използван за простички операции по поддръжката. Горната му част изглеждаше странно обгорена — сякаш някой беше държал горяща факла до нея.
Уингнът обърна глава, издаде нисък вой и се спусна към количката.
— Уингнът, не гони — каза предупредително Уорн, отчетливо произнасяйки думите.
Роботът спря.
— Какво правят тези неща тук? — попита Тери.
— Госпожица Боутрайт ме помоли да ги донеса на доктор Уорн. Каза, че ще го намеря в кабинета ви. — Слабият мъж хвърли поглед към Уорн. Беше блед и нервно се отдръпна от домогванията на Уингнът. — Вие ли сте?
— Голямото е логическият блок на Засечка — каза Уорн и кимна към количката. — Казах ти как ме нападна днес. Наложи се да го изключа ръчно. Другия не го познавам.
— Той е от „Кулата на грифоните“ — каза Тери и се обърна към техника. — Защо го караш тук? — попита тя малко по-силно.
Мъжът облиза устни.
— Претовари се. Застреля един в лицето.
Когато чу това, Тери посивя. Тръгна към количката, после спря, сякаш се боеше да го докосне.
— Господи! — каза тя. — Аз го програмирах. Аз съм виновна… — Тя погледна Уорн ужасена.