Тя го погледна за миг, после отново хвърли поглед на часовника.
— Можем да я открием по значката — каза Тери.
Уорн рязко се обърна.
— По значката?
— Всеки гост получава уникален многоцветен стикер, който носи, докато е в парка. Ти също имаш. Прикрепен е към значката ти.
Уорн погледна стилизираната птичка на ревера си, после се обърна към Сара.
— Вярно ли е това?
Тя го погледна. Усещаше как възможността Уорн да им помогне намалява с всеки изминал миг. Въздъхна разочаровано, после се обърна към компютъра. Трябваше да се справи бързо.
— Из целия парк има камери, които снимат посетителите и персонала — каза тя, докато натискаше клавишите. — Всяка вечер, след като паркът затвори, пускаме разпознавателни алгоритми, които свързват снимките с конкретния посетител на базата на значката му. Обработваме ги заедно с пропуските, които хората използват, за да си купят храна и сувенири. Специален софтуер ни позволява да проследим потока от посетители на атракциите и да правим статистика.
Докато Уорн я слушаше, напрежението му леко намаля.
— Големият брат събира информация — каза той. — Не се оплаквам. Хайде, нека да я намерим.
Сара подаде още команди.
— Първо ще намеря значката, която отговаря на името на Джорджия — каза тя.
Изчакаха малко.
— Така, ето я. Сега ще поискам хронологична серия от снимки от различните камери.
Този път чакането продължи повече.
— Защо става толкова бавно? — нетърпеливо попита Уорн.
— Дала съм специална задача, която изисква повече мощност. Обикновено правим това само вечер, когато компютрите не са заети с операциите из парка.
В този миг екранът просветна и се появи нов прозорец с кратък списък.
— Ето я — каза Сара.
Уорн и Тери застанаха зад нея и се втренчиха в екрана.
— Не разбирам съкращенията — каза Андрю.
— Тя е в Калисто. На четири минути от „Пръстените на Сатурн“.
Сара се обърна към него.
— Това е било преди пет минути.
Уорн я погледна за миг — в очите му се четеше тревога. После се обърна и хукна.
— Чакай! — извика Тери след него. — Идвам с теб. — И тя също изскочи от кабинета. Изненадан, Уингнът бързо се завъртя и се насочи към вратата.
— Уингнът, спри! — нареди Сара. — Остани при мен.
Роботът спря. После бавно се върна в кабинета сред глъчка от разочаровани бипкания.
Сара погледна отворената врата, после затвори очи и ги разтри с пръсти.
Компютърът издаде нисък алармен звук. Тя погледна към екрана.
Това беше странно. Някой друг използваше същата програма.
Тя се изправи и мушна радиостанцията на Джон Доу в джоба си. Нямаше повече време — веднага трябваше да отиде при обиколката „Галактическо пътешествие“.
Но остана още миг — от любопитство.
Погледна екрана. Освен при спешни случаи, никой нямаше право да използва тази програма, докато паркът работеше.
Сара отново седна. Сложи ръка върху мишката и премина през редица менюта, докато анонимното търсене не се появи на собствения й екран. И тогава се вцепени от изненада.
Който и да беше, той търсеше Андрю Уорн.
14:10
— Единствената атракция в Утопия, където няма охранителни камери — каза Боб Алоко на фона на разговорите по главната улица на Калисто. — Кажи ми, че това е съвпадение.
Стояха в зоната за почивка, с извити пейки и странни палми в саксии — малък оазис на относително спокойствие недалеч от входа към „Галактическо пътешествие“.
— Два и единадесет — каза Сара, поглеждайки часовника си. — Фред вече трябваше да е тук. — В този миг видя Барксдейл, който тичаше по булеварда, пробивайки си път между разхождащите се групи посетители.
Тя кимна на Пеги Салазар, управителката на „Галактическо пътешествие“, която стоеше наблизо.
— Готово ли е всичко?
Салазар кимна.
— Инструктирах служителя, който настанява посетителите. Беше малко изненадан. — Тя въпросително погледна Сара.
— Просто правим проверка, без предупреждение. Шефовете искат да знаят дали всички си вършат работата. Ако правим все едни и същи тренировки, ще ни станат навик.
Салазар кимна бавно, а Сара отново се огледа. Съзнанието, че Джон Доу се намира съвсем наблизо, изостряше сетивата й и ускоряваше пулса й. Усети как ръцете й се свиват в юмруци.