— Ела — каза тя на Алоко. — По-добре да влезем вътре.
Прекосиха булеварда, минаха през портала на „Галактическо пътешествие“ и влязоха в чакалнята. Застанаха далеч от опашката, без да се набиват на очи. Сара наблюдаваше как диспечерът на стартовата площадка настанява следващата група — жена с три малки деца — в чакащата кабинка, после пуска обезопасяващата преграда пред тях. Макар че не можеше да види лицето на служителя през шлема, знаеше, че едва ли му е приятно да работи пред очите на шефовете на отдела си и на целия парк.
Както при другите основни атракции, чакалнята на „Галактическо пътуване“ имаше две функции — освен че гостите чакаха тук, докато ги настанят, те виждаха изображения на онова, което им предстоеше. Преди доста време дизайнерите на Утопия бяха установили, че няма значение какви предупредителни знаци ще сложат около входовете към по-натоварващите атракции като „Полет към Луната“ и „Преследване в Нотинг Хил“. Родителите настояваха да вземат и малките си деца, а после се оплакваха горчиво колко са се уплашили.
Решиха да преобразят зоните, където се чакаше. „Хоризонтът на събитията“, една от най-тежките атракции, първа беше променена. В хармония с идеята на Калисто чакалнята изглеждаше като товарен док на космически кораб, който лети, изкривявайки пространството. Дизайнерите на Утопия внимателно го преустроиха, добавяйки оглушителен тътен, искрящи електрически кабели и под, който се разтърсваше заплашително под краката. След тази промяна малките деца често се бояха да влязат и караха родителите си да ги заведат на друго място. Ефектът от тази стратегия беше толкова плодотворен, че предупредителните знаци в Утопия можеха да бъдат премахнати окончателно.
Чакалнята на „Галактическо пътешествие“ беше много по-различна. Беше светла, весела, обзаведена като детска градина от бъдещето — началната точка за забавното пътуване на едно дете в космоса.
Погледът на Сара се задържа върху опашката. Някои от най-малките деца дремеха. Други лудуваха на място, уморени от чакането, но още по-нетърпеливи сега, когато бяха видели, че вече са близо до началото на пътешествието. Често бяха само с по един родител — възрастните, особено тези, които и преди бяха идвали тук, не горяха от желание да повторят обиколката.
Тя отново си спомни колко внимателно Алоко беше сложил семтекса върху масата за заседания. Притвори очи, налагайки си да прогони този образ от съзнанието си.
Барксдейл застана до тях. Кимна на Пеги Салазар, после бръкна в джоба си и извади плоска кутия за бижута. Мълчаливо я подаде на Сара.
— Какво е това? — попита Салазар.
— Част от тренировката — бързо отвърна Сара. — Пеги, ще ни извиниш ли за миг?
— Ясно. — Салазар ги погледна с любопитство, после тръгна към диспечера.
Сара погледна диска в кутията. Беше трудно да се повярва, че това тънко алуминиево кръгче съдържа най-ценното от притежанията на Утопия — характеристиките и софтуера на технологията на Люпилнята. Дискът беше обозначен за вътрешно ползване с думите „Собственост“ и „Секретно“, отпечатани под изображението на славей, заедно със заплашителни предупреждения какво би се случило на онзи, който го използва, без да има право, напечатани с по-дребен шрифт. Тя подаде кутията на Алоко.
— Да преговорим плана.
Алоко посочи към входа към атракцията.
— Както казах, този тип не е глупав. Избрал е „Галактическо пътешествие“, защото то е най-малко подсигурено. Но онова, което не знае, е, че точно при Ракообразната мъглявина — там, където ще спрат кабинките и ще вземе пратката — има шахта.
— Какво? — попита Барксдейл с изненада. — Шахта?
— Да, за поддръжката. Достатъчно голяма за един човек. Моят служител е вече на място. Ще види как Джон Доу взима пратката. После може да го проследи. Или — ако имаме късмет — да го обезвреди.
Сара се намръщи.
— Говорихме да проследим Джон Доу вън от парка, преди да предприемем някакви действия.
— Този тип е хитър. Спомни си какво стана в Кошера. Ако работи сам, ако получим сигнал, че това е просто уловка, ще можем да го хванем още тук.
Сара се замисли. Заплахите на Джон Доу не биваше да се приемат несериозно. Напротив, трябваше да бъдат много предпазливи. Главната й отговорност беше за безопасността на посетителите. И все пак идеята да се унищожи тази заплаха — да бъде неутрализирана веднага, вместо да се носи из парка като заблуден снаряд — беше много привлекателна. Гневът й не беше преминал, а сякаш набираше сила. Бузата й още гореше там, където я беше докоснал.