Той кимна, лицето му беше странно променено от плексигласовия шлем.
Двете празни кабинки потънаха в мрака в края на рампата, а после се появи трета. Алоко се приведе, за да види номера й, после остави диска на пода.
— Пуснете я — каза Сара на служителя и кабинката тръгна. Тя я наблюдава, докато изчезна зад ъгъла. — Оставете празни и следващите две.
Зад нея опашката недоволно мърмореше. Сара се обърна към посетителите, усмихна им се и нареди на служителя да продължи да действа както обикновено.
„Галактическо пътешествие“ траеше малко над шест минути. Празните кабинки щяха да стигнат до Ракообразната мъглявина след четири.
Сара се отдалечи от площадката и се огледа. Някъде плачеше бебе и писъците му се извисяваха над обичайните разговори. От страничната врата се появи техник. Както беше практиката в тези зони, той носеше характерен костюм, само цветът на значката му показваше с какво се занимава. Сара изучаваше лицата на хората от опашката — възбудени, нетърпеливи, отегчени. Всичко изглеждаше напълно нормално. Работата си вървеше както обикновено.
Освен пратката и човекът, който я очакваше някъде насред обиколката.
— Да отидем на кулата — каза Алоко.
Но Сара чакаше, оглеждайки светлата чакалня. После се усети и му кимна.
Контролната кула на „Галактическо пътешествие“ беше тясна дори за оператора, а когато вътре се наблъскаха още трима, Сара усети, че не й достига въздух.
— Нямаме много време — каза Алоко. — Обиколката изцяло се контролира от компютър. Трябва да изключим електрическото захранване.
Той се наведе над диспечера.
— Наблюдавай движението. Когато кабинка 7470 стигне до Ракообразната мъглявина, спри.
Операторът сконфузено погледна първо Алоко, после Сара и обратното. Той си хапваше, четеше списание и очевидно не беше очаквал шефовете си.
— Да включа ли аварийната спирачка? — попита той.
— Не, не. Няма да изключваме цялата мощност. Просто спри обиколката за малко. Все едно някой е слязъл. Деветдесет секунди, ни повече, ни по-малко. После отново включи.
Той извади радиостанция от джоба си.
— 33 до Нападател, готов ли си? Много добре. Недей, повтарям, недей да атакуваш обекта, ако не си сто процента сигурен.
Той погледна Сара.
— Наредих на наблюдателите на входа и изхода да действат без радиовръзка.
За минута-две в кулата настъпи мълчание, докато всички наблюдаваха на екрана как белите номера на кабинките се движат по флуоресциращите извивки на трасето.
— Десет секунди — каза диспечерът.
Алоко отново взе радиостанцията.
— Нападател, прихващане след десет секунди. Бъди готов. — Този път той не прибра радиостанцията.
Сара наблюдаваше как обект номер 7470 продължава бавно да се движи по екрана. Осъзна, че е затаила дъх.
— Капан за идиоти — промърмори Барксдейл до нея. Гласът му беше напрегнат.
— Сега — каза диспечерът, наведе се и натисна бутон на контролното табло. Прозвуча сирена. Кабинките замряха на екрана — номерата им се оцветиха в червено и започнаха да примигват.
— Броя до деветдесет — промърмори операторът.
Сара гледаше кабинка 7470, вече неподвижна до надписа „Ракообразна мъглявина“. Някъде близо до контролната кула, по истинското трасе, хора се криеха в мрака, заобикалящ празната кабинка. Тя си пое дълбоко дъх. Каквото и да станеше, всичко щеше да приключи след по-малко от две минути.
— Нападател? — каза Алоко в радиостанцията. — Имаш ли нещо?
— Виждам го — изпращя глас. — Има някой в кабинката.
— Взима ли нещо от нея?
— Повтарям, седи в кабинката.
Алоко се обърна към диспечера.
— Сигурен ли си, че си спрял онази, за която ти казах?
— Абсолютно. — Диспечерът посочи екрана за доказателство.
— Нападател? Колко пътници има в кабинката?
— Май един.
— Прието. Приближи се и разгледай. Внимателно.
Сара докосна ръката на Алоко.
— Не. Може да е Джон Доу.
— И какво прави, по дяволите? Ще се вози ли?
— Чака за капан. Иска да види дали сме му подготвили нещо.
Алоко я погледна за миг, после отново вдигна радиостанцията.
— Нападател? Остани на място.
— Време е — каза диспечерът и натисна друг бутон. Номерата на кабинките на екрана спряха да примигват, побеляха и отново се задвижиха.