— Мен ли? — Уорн почувства изненада, последвана от неприятен пристъп на страх. — Защо?
— Нямам представа. Но бъди внимателен. Може би е по-добре да свалиш значката си. Ще накарам някого да я изхвърли извън парка.
Уорн погледна към ревера си, но там нямаше нищо.
— Няма я. Предполагам, че е паднала при инцидента.
— Още по-добре. Ако някой от персонала те спре, покажи пропуска си и му кажи да ми се обади.
Завесата отново се разтвори и влезе мъж с бяла престилка.
— А, Сара — каза той. — Казаха ми, че ще те намеря тук.
— Доктор Финч — тя кимна. — Какво е положението?
— Много по-добро, отколкото можеше да бъде, слава богу! Било е чудо, че подпората се е заклещила за оста. Иначе щеше да ни трябва ешелон от ковчези. В момента имаме две дузини пострадали, като най-тежкият случай е момче с два счупени крака.
Устните на Сара се изпънаха в права линия.
— Дръж ме в течение.
Докторът излезе и тя отново се обърна към Уорн.
— Забрави нещо в кабинета ми — каза тя, взе ръката му и прикрепи ехолокатора около китката му. — Помниш ли?
Кожата на Уорн изтръпна под познатото докосване.
— Затова ли го доведе тук?
— Той е твое куче.
Уорн погледна към тумбестия робот, който също го гледаше. Ръката му неволно посегна към ехолокатора. Мигът, изпълнен с шок, мъка и гняв, придоби почти свръхестествено значение.
Завесата отново се разтвори. Нисък як мъж влезе и кимна на Сара. От него лъхаше самоувереност, загорялото му лице караше рядката му руса коса да сивее.
— Това ли е той? — попита мъжът.
— Не, това е Андрю Уорн — отвъдна тя. — Мисля, че Пул е в следващата кабинка с Фелдман и Уитмор.
Мъжът изръмжа.
— Истински герой. Не трябваше да оставяш бюрократите да го тормозят.
Уорн се обърна към Сара с въпросително изражение.
— Това е шефът на охраната — обясни тя. — Тук е, за да изкаже благодарност на посетителя Ангъс Пул. Изглежда той е бил в една от капсулите след Джорджия. Рискувал живота си, за да спаси другите пътници.
Алоко кимна, изсумтя, после разтвори завесите и изчезна.
— Мисля да отида и лично да го поздравя — каза Сара.
Уорн се обърна към спящата Джорджия. Когато се наведе да я целуне, забеляза, че Сара е забравила пликчето с парчетата от диска на ръба на леглото. Той го взе с една ръка и с последен поглед към дъщеря си се обърна и излезе през завесите.
В съседната кабинка един мъж седеше на леглото, притискайки наскоро превързана рана на китката си. Явно беше посетител — носеше кафяво карирано кепе, кадифено яке и черно поло. Около четиридесетгодишен, мускулест, но не набит. Устните му сякаш бяха застинали в неизменна сдържана усмивка. Всъщност цялото му лице изглеждаше неподвижно с изключение на бдителните светлосини очи, които шареха от предмет на предмет с неутолимо любопитство. Фелдман и Уитмор не се виждаха никъде.
Сините очи се спряха на Уорн и леко се разшириха от изненада.
— Вие? — каза мъжът.
Сара пристъпи напред.
— Господин Пул, казвам се Сара Боутрайт. А това е Боб Алоко, началник на охраната в Утопия.
— Искаме да ви благодарим за смелостта, която проявихте — каза Алоко с одобрително кимане. — Беше много смело от ваша страна да помогнете на онези хора да се спасят.
— Онези хора са ми роднини — каза Пул, но макар че говореше на Алоко, очите му не слизаха от Уорн.
— Ужасно съжаляваме за случилото се — обади се Сара. — Утопия е най-добре обезопасеният парк на света, но се боя, че дори най-съвестните проверки не могат да ни предпазят от всяка механична…
Бдителните очи на Пул се прехвърлиха от Уорн към нея.
— Вие ли сте шефът? — попита той.
— Да, аз отговарям за парка, ако това имате предвид. И бих искала да направя нещо за вас, да ви компенсирам поне донякъде за онова, което направихте.
Сдържаната усмивка стана малко по-топла.
— Всъщност мислех, че аз мога да направя нещо за вас.
Сара се намръщи.
— Не разбирам.
Мъжът я погледна изненадан.
— Колко души са?
— Кои?
— Лошите. За каква група говорим? Военизирана? Престъпна?
Уорн видя, че Сара и Алоко се спогледаха.