Алоко я погледна невярващо. Отвори уста да възрази, после я затвори и кимна недоволно.
— Но аз не искам да имам нищо общо с него. И го дръж настрани от моите хора.
— Не мога да ти обещая. — Сара ги подкани с жест да се върнат при Пул.
— Имате роднини тук, господин Пул? — попита тя, когато отново влязоха.
Мъжът кимна.
— Семейството на братовчедка ми. Здрави и упорити айовци.
— Всички добре ли са? Искам да кажа, след… инцидента.
— Шегувате ли се? След като представителите ви тук раздаваха купони за ядене и жетони за казиното като бонбони? Вече са на тепиха.
— Но вие не искате да се присъедините към тях.
— Както ви казах, любимата ми обиколка вече не ми е интересна. — Пул поклати глава, вечната му усмивка стана малко тъжна. — Сега не мога дори да се насладя на бирата си.
Ново мълчание последва думите му.
— Споменахте, че сте лична охрана. Нещо като телохранител?
— Предпочитаме да не използваме този термин. Всичко е индивидуално. Охраняваме бизнес шефове, чуждестранни посланици, височайши персони.
— Добре. — Уорн видя Сара да сочи към него. — Господин Пул, запознайте се с Андрю Уорн.
Пул му кимна.
— Видях те на Космодрума. Мислех, че си посетител. Доста потича насам-натам, доколкото си спомням. — Той се взря по-съсредоточено в Уорн. — Добре ли си, приятел?
— Не, той не е обикновен посетител. Мислете за него като за своя ВИП.
Мъжът внимателно обмисли чутото, после кимна.
— И ако го опазите жив до края на деня, ще получите доживотен пропуск за парка.
14:40
Норман Пепър седеше на широката кожена кушетка в барчето за външни специалисти на ниво Б, отпиваше от содата си и четеше националното издание на „Ню Йорк Таймс“. Току-що беше прекарал приятен половин час в сектор А и възнамеряваше да прекара също толкова приятен половин час в останалите.
Денят беше минал дори по-добре, отколкото очакваше. Хората от персонала на Утопия се бяха оказали интелигентни, делови и готови да му окажат всякаква помощ. Предложението му за лехи с орхидеи в храма на Атлантида беше прието без възражения. Всъщност му бяха отпуснали дори по-голям бюджет, отколкото се канеше да поиска. А самата Атлантида беше забележителна. Когато я отвореха, със сигурност щеше да бъде най-привлекателният от всички светове. Понятието „воден парк“ не беше достатъчно, за да я опише. Приличаше по-скоро на вътрешно море със специални лодки, които те разкарват между отделните обиколки и полупотъналия град. Но най-хубав беше входът. Макар и недовършен, той беше изумителен, несъмнено най-хитро измисленият портал в Утопия. И Норман Пепър го беше видял преди всички останали! Когато децата му чуят за това, ще умрат от завист. Почувства тайно задоволство, сякаш му бяха поверили държавна тайна. Усмихна се лекичко.
А това барче беше върхът на сладоледа. Безплатна храна и напитки, видеозаписи на всички филми на Найтингейл, душове, маси за билярд, малка библиотека, отделни стаи за почивка с телевизори и телефони. Най-хубавото беше, че сякаш никой не го използваше. Беше празно. Сигурно заради надписа „Барче за външни специалисти“ — името предполагаше обстановка като от автобусна чакалня, пластмасови столове, миналогодишни списания, нескафе в стиропорни чашки. С какво друго можеше да се обясни защо е толкова пусто? Имаше само още един човек и той беше влязъл едва преди пет минути. Може би останалите външни специалисти бяха из парка. Но Пепър не искаше да бърза с атракциите. Беше решил да посети Газените фенери в шест, за да провери проблема с нощните орхидеи. На другия ден му предстояха още срещи, окончателно одобрение на графика за дизайна и инсталацията. А после, в сряда, щеше да разгледа парка. Щеше да го направи както си му беше редът — от девет до девет, от предястието до десерта, от Камелот до Калисто. Въздъхна доволно и остави вестника встрани, за да напълни чашата си от кутийката „Д-р Пепър“.
Още от малък го подиграваха за слабостта му към тази напитка, но той просто беше пристрастен към нея. Никакви подигравки не можеха да го накарат да се откаже. Сега вече обичаше да казва на хората, че докторът е бил негов прапрадядо. Просто на шега, разбира се. Но, господи, колко беше вкусно! Той отпи голяма глътка и отново взе вестника с другата ръка. Ето това беше живот.