— Всяка седмица.
— Можеш ли да ми намериш архивите от последните шест месеца, моля?
— Разбира се. — Тери стана от стола и тръгна към висока купчина листа на близката маса.
Пул се беше приближил още и стоеше до Уорн, загледан в екрана.
— Какво правите? — попита той.
— Готвим се за изстрел в главата — отвърна Уорн.
Пул повдигна рошавите си вежди.
Уорн посочи терминала на Метанет.
— Някой е проникнал в компютъра. Използвал го е, за да препрограмира роботите в парка. Но мрежата на Утопия е добре защитена и дори вътрешен хакер не би могъл просто да седи и да подава команди. Трябвало е да използва някакъв троянски кон.
— Много разумно в днешно време.
— Не говоря за защитата. Имам предвид софтуер, който се скрива в друга програма и тайно си върши мръсната работа. — Уорн сви рамене. — Разбира се, това е просто възможност, но най-вероятната. Затова ще потърсим следи от промени през последните месеци.
Тери се върна с пачка пожълтели листа в ръка.
— Реших, че ще предпочетеш разпечатки — каза тя. — По-първобитно, но по-сигурно.
— Съгласен. — Уорн въведе серия от команди и на екрана се отвори прозорец, в който се появи дълъг списък. — Да сравним старите разпечатки със сегашното състояние на Метанет. Започваме с последните и вървим назад.
Двамата мълчаливо се приведоха над листата. Пул ги погледа за миг, после отново обиколи стаята. Уингнът, който кротуваше до Уорн, внимателно наблюдаваше движенията на телохранителя и се търкаляше напред-назад. Някъде наблизо пискливият глас на Аксел Роуз се извисяваше над пронизващите звуци от китарата на Слаш.
— Едва ли ще мога да те убедя да изключиш това — каза Уорн, кимайки към уредбата.
— Помага ми да мисля. — Тери обърна една страница и се засмя.
— Какво?
— Просто си мислех. Двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана. Звучи страхотно.
— И това го казва жена, която маже кафява паста от скариди върху неузрели плодове! — Той се поколеба, после вдигна поглед от разпечатките. — Смешна работа.
— Коя?
— Говорехме по телефона почти всяка седмица може би година. И през цялото време си мислех, че си италианка.
— Разбирам. Представял си си София Лорен, приведена над терминала на Метанет, в блуза с голямо деколте. А вместо това попадна на дружелюбна дивачка от тихоокеанските острови. Разочарован ли си?
— Не. — Уорн поклати глава. — Ни най-малко.
Може би се дължеше на искрения му тон, но широката усмивка, която предизвика забележката му, не излъчваше типичната дяволита ирония на Тери.
— Шшш! — обади се Пул. Отиде до вратата и я отключи. — Ще огледам коридора. Не пускайте никого, освен мен.
Уорн гледаше как вратата се затваря зад него. Тери я заключи, после се върна на стола си. Погледите им отново се срещнаха.
— Мислиш ли, че му е чиста работата? — попита тя и усмивката й угасна.
— Не знам. Всичко е възможно. Според Сара и ти си между заподозрените.
— Статистика. — Тери вдигна очи към тавана.
— Но аз не мога да си представя Пул като един от лошите.
— Разбирам те. Пък и кой терорист би се облякъл така?
Уорн се върна към разпечатката. След минута въздъхна и я пусна на бюрото.
— Какво има? — попита Тери и леко сложи ръка на рамото му.
— Случвало ли ти се е да се притесняваш за нещо, което звучи абсурдно, но в крайна сметка се случва? Както сега. Знаех, че е идиотщина да търся Джорджия. Шансовете да й се случи нещо бяха минимални. Но наистина нещо се случи. И сега не мога да се отърся от това постоянно чувство на страх. — Той млъкна. — Разбираш ли ме?
Тери го погледна продължително в очите. После свали ръка от рамото му и известно време остана мълчаливо втренчена в разпечатките.
— Когато бях малка на Филипините — започна тя, — родителите ми ме дадоха в училище в манастир. Беше ужасно, като излязло от страниците на „Оливър Туист“. Бях най-малката и най-дребната, всички се заяждаха с мен. Не обичах да ме бият, затова винаги отвръщах. Но винаги наказваха само мен. Монахините използваха бухалки. Понякога с часове не можех да седна. — Тя поклати глава при спомена. — Можех да го понеса. Онова, което ме вбесяваше, бяха изповедите. Мразех ги. Мразех онази малка тъмна стаичка. Бях сигурна, че един ден ще ме заключат вътре и ще ме забравят там. Не знам защо това толкова много ме притесняваше, просто знаех, че ако някога се случи, направо ще умра. Толкова се боях, че един ден отказах да отида на изповед. Това беше нечувано. За наказание майката игуменка ме заключи в килера за метли. Малка тъмна стаичка.