Сара познаваше много мъже, които решаваха, че трябва да й докажат, че са силни като нея, държаха се като мъжкари, позираха като командоси. Не беше осъзнала колко много й се иска да се отнасят с нея просто като с жена — да я заведат на изискана вечеря, да й кажат, че е хубава, да се възхищават на ума й, да флиртуват с нея, да й показват приятни места, може би дори от време на време да я качват на пиедестал. Наистина ли бяха минали само три седмици, откакто една неделна сутрин се беше събудила със съзнанието, че чувствата й към Фред Барксдейл са доста по-силни, отколкото бе допускала?
Тя въздъхна и се изправи на стола. Сега Утопия и Фреди бяха двете най-важни неща в живота й. Всъщност единствените важни неща. Трябваше да ги защити на всяка цена.
Сара стана и отиде до горната част на леглото. Трябваше да излезе от Медицинския център и да се появи на няколко избрани места. После щеше да открие Боб Алоко и да види как могат да се намалят щетите…
На стената до кабинката силно се почука. Завесата се разтвори и оттам се показа лицето на Фред Барксдейл. Воднистосините му очи огледаха леглото, после срещнаха погледа й.
— Сара! — каза той. После, хвърляйки поглед на спящото момиче, леко примигна и сниши глас: — Здравей. Казаха ми, че може би си тук.
За миг Сара не можа да проговори. Изненадата да го види срещу себе си след онова, което беше минало през ума й, я потопи в неочакван прилив на чувства. Тя пристъпи към него.
— Фред! О, Фреди, чувствам се направо разбита.
Той хвана ръцете й.
— Защо? Какво е станало?
— Направих ужасни грешки. Оставих се гневът ми към Джон Доу да замъгли преценката ми. Крис Грийн, инцидентът в Уотърдарк… Аз съм виновна.
— Как можеш да говориш така, Сара? Джон Доу е виновен. Обвинявай него, а не себе си. Пък и планът беше на Алоко. Ти просто го одобри.
— Това също ме прави отговорна. — Тя поклати глава, отказвайки да бъде утешавана. — Спомняш ли си какво ми каза пред „Галактическо пътешествие“? Че планът ни е опасен. Безотговорен. Че първата ни отговорност е към посетителите. В стремежа си да обезвредя Джон Доу аз забравих за това.
Барксдейл мълчеше.
— Мислех си непрекъснато как дойде в кабинета ми, как говори с мен. Не мога да го обясня. Сякаш ме познаваше, сякаш знаеше какво искам да чуя и кое е важно за мен. За мен лично. Знам, че звучи странно, но той говореше така, сякаш ми желае само най-доброто… И през цялото време ме заплашваше. А най-странното беше, че аз исках да му повярвам. — Тя въздъхна. — Господи, кой е този човек? И защо избра да тормози точно нас?
Барксдейл не отговори. Изглеждаше съкрушен.
— Фреди? — Тя беше изненадана, че той приема нещастието й толкова дълбоко.
Бледите му очи бавно се обърнаха към нейните.
— Няма ли у Шекспир някой подходящ за случая цитат? — попита тя, усмихвайки се принудено. — Нещо утешително, ободряващо?
Барксдейл помълча още миг. После се изправи.
— Да речем нещо като „Двамата терористи от Верона“? — Той се усмихна изтощено в отговор. — Всъщност не мога да се сетя нищо подходящо. Освен едно заглавие: „Всичко е хубаво, когато свършва добре“.
Изглежда преживяваше някаква вътрешна борба.
— Сара — внезапно каза той, — не може ли да се измъкнем оттук? Просто да оставим всичко зад себе си?
Тя го погледна.
— Така и ще стане. Когато всичко свърши, с теб ще заминем. Някъде, където няма телефони и всички са боси. Ще си намерим някой малък плаж и ще го обявим за наш. Седмица, може би две. Искаш ли?
— Не — започна той. — Нямах това предвид. Аз… — После млъкна. — Сериозно ли говориш, Сара?
— Разбира се.
— Без значение какво ще се случи?
Фактът, че той беше толкова разстроен, сякаш й вдъхна сили.