Едно от местата, където следобедната умора не си личеше толкова, бяха опашките пред атракциите с влакчета и свободно падане. На места като „Линейна индукция“, „Хоризонтът на събитията“ и „Драконовия шип“, продължаваха да се събират големи тълпи и веселото оживление не секваше.
Това се отнасяше особено за най-популярната обиколка в Дървените тротоари — „Машината за писъци“. Машината, както я наричаха накратко, беше възстановка на известното влакче на Кони Айлънд през двадесетте години на двадесети век. Приличаше на автентична реликва от онези времена — огромна стърчаща гора от подпори и дървени колони, внимателно обработена от инженерите на парка, за да изглежда съвсем разнебитена. Само видът на стръмните спускания и резките завои убеждаваше много желаещи да си потърсят по-кротко забавление.
Както при всички влакчета, ефектът беше подсилен по-скоро на психологическа основа, отколкото на техническа. Всъщност тя представляваше тръбна конструкция от метал, добре замаскирана, за да прилича на традиционните дървени влакчета. Металната конструкция позволяваше по-резки наклони, по-остри завои и повече „висене“ — моменти на отрицателна гравитация, когато возещите се буквално бяха повдигани от местата си. От друга страна, напълно покритата с дърво конструкция подсилваше „ефекта на оградата“ — гредите и подпорите профучаваха на няколко дециметра от пътниците и скоростта от осемдесет километра в час изглеждаше няколко пъти по-висока. Това зловещо чувство беше умишлено подсилено от дизайнерите, които бяха разположили наоколо няколко напълно нетипични за Утопия предупреждения за опасния ефект от острите обратни завои на входа, както и присъствието през цялото време на медицинска сестра на площадката за слизане. Не беше чудно, че фланелките с надпис „Аз оцелях след Машината“, които се продаваха само в Дървените тротоари, бяха един от най-търсените търговски артикули в парка.
Ерик Найтингейл беше разпоредил Машината да прави първото си спускане от най-високата точка между всички влакчета на запад от Мисисипи — от 90 метра. Това се оказа предизвикателство — при такава височина тя щеше да се доближи прекалено много до купола и щеше да влезе в конфликт с изкуствено създадената перспектива. Инженерите разрешиха проблема, като построиха обиколката така, че дъното на първото спускане беше под „нивото на улицата“. Част от нива А и Б под Дървените тротоари бяха издълбани и двойните релси на Машината минаваха през тях. След изкачването по основния склон спускането беше почти вертикално, а дъното тънеше в пълен мрак. После релсите рязко се издигаха, изнасяйки пътниците — с разкривени лица от огромния натиск — на светло и над Дървените тротоари. Те изобщо не разбираха, че всъщност са слизали под нивото на парка.
Това разрешение обаче създаде нов проблем. Ревът на колите, които минаваха на интервали от една минута, беше толкова силен, че нито един от служителите на Утопия, които работеха в Подземието, не искаше да бъде близо до зоните, откъдето минаваха релсите.
Но инженерите решиха и този проблем.
По време на строителството на парка подземните нива бяха затрупани с жици — според Туристическия наръчник в зоните зад кулисите имаше повече жици, отколкото в два пентагона и целия град Спрингфийд в Илинойс. Дизайнерите решиха да използват ничията земя около Машината като център за вътрешната инсталация на Утопия. Те заобиколиха релсите с два слоя звуконепроницаеми стени. Между тях в малко помещение, високо дванадесет метра, се намираше централната нервна система на Утопия. Безкрайни потоци от кабели — коаксиални, оптични, цифрови — се изкачваха по стените, прикрепени с фиброоптични куплунги и електрически клеми. Концентраторът, както го наричаха, беше автономен и не изискваше контрол, освен ежемесечните проверки. В резултат на това той беше ненаселена зона, като се изключи самотният робот чистач.
Но днес роботът чистач имаше компания.
В единия ъгъл на Концентратора на сгъваемо столче седеше мъж, облечен в син гащеризон, каквито носеха електротехниците на Утопия. Зад гърба му огромно отворено куфарче за инструменти беше привързано към червена ръчна количка — в него имаше мощен миникомпютър. Диагностичните светлини на предния му панел блестяха като гневни очи на хищник в полумрака. Дузина кабели с различна дебелина водеха от компютъра до близката стена, където бяха прикрепени посредством крокодилчета и дигитални устройства към електрически и информационни кабели. На коленете на мъжа имаше клавиатура, а на пода пред него — два малки плоски монитора. Докато пишеше, очите му сновяха от единия към другия. Под сгъваемия стол имаше купчина боклук — смачкани салфетки, омазани с фъстъчено масло и сладко, празни пакетчета от чипс, кутия от черешова кола, пресушена и смачкана.