Вътрешната стена на Концентратора леко завибрира. Секунда по-късно див рев се понесе оттам, когато вагоните на „Машината за писъци“ се спуснаха надолу и отново се устремиха към светлината и въздуха на Дървените тротоари. Мъжът не обърна внимание, а продължи да пише, докато врявата постепенно заглъхна. Слушалките върху ушите му, използвани от военните, изолираха всеки шум над петдесет децибела.
Той забави писането, после спря. Протегна се и разтри кръста си. Раздвижи крака и масажира първо левия, после десния, за да възстанови кръвообращението си. Седеше тук и наблюдаваше видеозаписите на Утопия, смущаваше изображението от някои камери в определени моменти и проучваше данните от локалната мрежа от рано сутринта. Но работата му беше почти приключена.
Той погледна нагоре и наведе глава встрани, за да раздвижи врата си. Очите му се отправиха към двете наблюдателни камери, поставени високо на отсрещните стени. Дори тук, в необитаемия Концентратор, охраната присъстваше. Но погледът му не беше тревожен, а небрежен — лично той беше програмирал камерите неспирно да показват стари видеоизображения. За дежурните в Кошера тези камери показваха мрачно и напълно празно помещение.
Мъжът беше млад, не повече от двадесет и пет годишен. И на слабата светлина пожълтелите му от никотина пръсти ясно си личаха. Ако пушеше, моментално щеше да бъде разкрит, затова той дъвчеше непрекъснато никотинова дъвка, както заклет пушач — цигара. Докато разтриваше врата си, извади дъвката от устата си и я залепи върху най-близкия порт, където в неподвижния въздух вече се втвърдяваха няколко дузини парчета.
После отново се облегна на куфарчето, вдигна клавиатурата и започна да пише, проверявайки състоянието на различните програми, които беше вкарал в мрежата на Утопия. После внезапно спря и се взря в един от екраните.
Всичко беше минало по план без никакви проблеми.
Досега.
За всеки случай той беше инсталирал програми, които прихващат командите, набирани на клавиатурите на няколко от най-важните терминали в Утопия. Веднъж на час те изпращаха декодирания си „улов“ по локалната мрежа на Утопияленд до терминала му в Концентратора.
Дотук добрите дребни служители на Утопия действаха точно както се предполагаше. С едно изключение — компютърът, който контролираше Метанет.
Мъжът прегледа последните команди, подадени от клавиатурата на терминала на Метанет. Някой го използваше, за да прегледа старите логове, да провери програмните команди и инструкции. Очевидно това не беше случайно, а представляваше задълбочен анализ, предизвикан от хора, които очевидно знаеха какво търсят.
Мъжът погледна през рамо към тунела. Той се издигаше в мрака, висок и тесен като огромен комин, чиито стени бяха покрити със сложна плетеница от жици и кабели. Бавно и замислено вдигна ръка към главата си и свали слушалките. Дочуваше далечно цъкане на някакъв механизъм — бръмченето на мотора на робота чистач в някой отдалечен сектор.
Зад него звукоизолацията върху вътрешната стена отново завибрира.
Той остави клавиатурата встрани и погледна към радиостанцията между мониторите. На горния й край беше прикрепен кехлибарен мигач, който го предупреждаваше, че има съобщения, ако беше със слушалките. Взе я, набра нужния код и я вдигна до устните си.
— Хакер Джак до Първи Фактор. Хакер Джак до Първи фактор. Чуваш ли ме?
Чу се кратко съскане, после обработеният глас на Джон Доу прозвуча ясно въпреки дигиталното кодиране.
— Хакер Джак, чувам те. Какво има?
— Като изключим пасивите, ще свърша след десет минути.
— Тогава защо се обаждаш?