Лайла се завъртя настрани, опря пистолета в ъгъла между двете стени, плъзна палец в основата на ръкохватката и освободи пълнителя. Той падна на пода. През процепа се виждаха три патрона. Значи в цевта имаше още един. Лайла обаче хвърли пистолета в другия ъгъл на стаята. Сега пълнителят беше при нея, а пистолетът — при Светлана.
— Пистолетът не стреля без пълнител — каза Лайла. — За да се предотврати неволен изстрел, ако в цевта е останал патрон. Швейцарците са предпазливи хора. Значи трябва да вземеш пистолета и пълнителя. Или обратно. Разбира се, преди това трябва да се справиш с нас.
Мълчах.
— И ако все пак успееш — добави тя, — съветвам те да използваш първия куршум за себе си.
После се усмихна и направи крачка напред. Светлана също пристъпи. Държаха ножовете ниско, с пръсти под дръжката, с палци отгоре. Като улични побойници. Като специалисти.
Дългите остриета проблясваха на светлината.
Стоях неподвижно.
— Ще се забавляваме повече, отколкото можеш да си представиш — усмихна се палаво Лайла.
Не направих нищо.
— Бавенето е хубаво — каза Лайла. — Така очакването нараства.
Стоях неподвижно.
— Ако обаче се отегчим, ще започнем — каза Лайла.
Не казах нищо. Стоях неподвижно.
Тогава посегнах зад гърба си и извадих моя „Бенчмейд 3300“ — бях го залепил с лепенка под кръста.
83
Натиснах с палец бутона и острието изскочи напред с изщракване. Силен звук в тиха стая. Лош звук. Не обичам ножове. Никога не съм ги обичал. Не съм и особено добър с тях.
Имам обаче инстинкт за самосъхранение, колкото и всеки друг.
Може би и повече.
И от петгодишен се справям твърде добре. Всичките ми поражения са били незначителни. Аз съм от хората, които гледат и се учат. Гледал съм бой с ножове навсякъде по света. Далечния изток, Европа, по военните бази в южните щати, по улици, алеи, пред барове и билярдни зали.
Първо правило — не допускай да те порежат рано. Нищо не изпива силите повече от загубата на кръв.
Светлана беше поне с една глава по-ниска от мен, пълна и едра, а ръцете й бяха пропорционални, Лайла беше по-висока, с по-слаби ръце, по-грациозна. Въпреки всичко, дори и срещу две остриета с по десет сантиметра по-дълги от моето смятах, че имам предимство.
Освен това току-що бях променил играта и те все още се бореха с изненадата.
На всичкото отгоре те го правеха за забавление, а аз щях да се боря за живота си.
Исках да се добера до кухненския бокс, така че затанцувах към Светлана, която беше между мен и него. Тя беше на пръсти, държеше ножа ниско, до коленете си, и се опитваше да финтира вляво и вдясно. Замахна. Аз отскочих назад. Ножът й просветна покрай бедрото ми. Наведох се леко напред и я ударих с лявата ръка, отгоре. Улучих веждата и носа й.
Тя ме погледна смаяно. Както повечето хора, които се бият с нож, и тя мислеше, че всичко опира до острието. Беше забравила, че хората имат две ръце.
Олюля се назад, а Лайла се спусна отляво. Държеше ножа ниско долу. Челюстта й беше увиснала в грозна гримаса. Съсредоточена. Тя разбираше. Вече не беше игра. Пристъпваше напред, отскачаше назад, финтираше. Известно време танцувахме по този начин. Задъхани, трескави, с резки, кратки движения, сред прах и пот, и страх във въздуха. Погледите им бяха вперени в ножа ми, моите шареха между техните.
Светлана пристъпи напред. После отстъпи назад. Лайла приближи и приклекна. Аз стоях леко приведен. Замахнах с всички сили към лицето на Лайла. Мощно. Конвулсивно. Като че ли исках да хвърля топка на двеста метра. Лайла отскочи. Знаеше, че няма да успея, защото беше подготвена и щеше да се измъкне. Светлана знаеше, че няма да успея, защото беше сигурна в Лайла.
Аз знаех, че няма да успя, защото не исках да успявам.
Спрях движението на ножа по средата, смених посоката и изненадващо замахнах към Светлана. Жесток удар. Срязах челото й. Усетих чак острието се плъзна по костта. Кичур от косата падна на гърдите й. Ножът работеше точно така, както се очакваше. Здрава стомана. Ако пуснеш върху острието десетдоларова банкнота, ще получиш в замяна две половинки. Направих дванайсетсантиметров кос разрез между косата на Светлана и веждите й. До костта.
Тя се олюля назад и замря.
Нямаше болка. Още не.
Раните по челото никога не са фатални. Кървят много обаче. След секунди кръвта се стичаше в очите й. Заслепяваше я. Ако бях с обувки, бих могъл да я убия веднага. Можех да я сваля с още един удар и да смачкам главата й с пета. Нямаше обаче да рискувам да счупя костите на краката си в цилиндричното й тяло. Не можех обаче и да стоя, без да правя нищо.