— Ако го поискаш учтиво, мога да те пусна.
— Не искам.
— Не можеш да победиш.
— Продължавай да фантазираш.
— Готова съм да се бия до смърт.
— Нямаш избор. Решението вече е взето.
— В състояние ли си да убиеш жена?
— Току-що го направих.
— Жена като мен?
— Особено жена като теб.
Тя изплю кръв още веднъж и си пое въздух през устата. Закашля се. Погледна крака си и кимна.
— Добре.
Вдигна към мен изумителните си очи.
Останах наместо.
— Ако искаш да го направиш — каза Лайла, — сега е моментът.
Кимнах. Исках да го направя. И го направих. Бях слаб, но не беше трудно. Кракът й я бавеше. Имаше проблеми с дишането. Синусите й бяха счупени. В гърлото й се спускаше кръв. Беше замаяна и й се виеше свят от удара ми. Взех втория стол от кухненския бокс и се спуснах към нея. Сега не можеше да ме достигне изобщо. Притиснах я в ъгъла и я ударих два пъти, докато изпусна ножа и падна. Клекнах до нея и я удуших. Бавно, защото губех сили. Не исках да използвам ножа. Не обичам ножовете.
После се върнах до мивката и измих ножа на чешмата. С върха изрязах кръстчета от лепенката. Започнах да събирам краищата на раната си с пръсти и да ги залепвам с кръстчетата. Долар и половина, във всеки магазин за инструменти. Много важно оборудване. Облякох се с мъка. Прибрах нещата си в джобовете. Обух си обувките.
После седнах на пода. Само за малко. Оказа се по-дълго обаче, а лекарите биха казали, че съм загубил съзнание. Аз предпочитам да мисля, че бях заспал.
84
Събудих се в болнично легло. Бях облечен с хартиен халат. Часовникът в главата ми подсказваше, че е четири следобед. Десет часа. Вкусът в устата ми подсказваше, че през повечето от тях съм бил подпомогнат от химията. На пръста ми имаше щипка. С жица. Жицата явно беше свързана със стаята на сестрите. Изглежда, беше показала някаква промяна в пулса ми, защото по-малко от минута след като се събудих, нахлу цяла тълпа. Лекар, сестра, Джейкъб Марк, Тереза Лий, Спрингфийлд и Сансъм. Лекарят беше жена, а сестрата беше мъж.
Лекарката започна да се суети около мен. Огледа картоните и показанията на мониторите. После ме хвана за китката и провери пулса, което ми се стори малко излишно при цялата машинария, която беше на нейно разположение. А в отговор на въпроса, който не бях задал, ми обясни, че се намирам в болница „Белвю“ и че състоянието ми е твърде удовлетворително. Хората от спешното отделение бяха почистили и зашили раната ми, бяха ме натъпкали с всевъзможни антибиотици и инжекции против тетанус и ми бяха прелели три банки кръв. Каза ми да не вдигам нищо тежко поне месец. И излезе. Медицинската сестра си тръгна с нея.
Погледнах Тереза Лий и попитах:
— Какво е станало с мен?
— Не помниш ли?
— Разбира се, че помня. Питам за официалната версия.
— Намерихме те на улицата в Ист Вилидж. С прободна рана от неизвестен извършител. Случва се често. Открили са следи от барбитурати. Предполага се, че си участвал в сделка с наркотици, която се е провалила.
— Казали ли са на ченгетата?
— Аз съм ченгетата.
— Как съм стигнал до Ист Вилидж?
— Не си. Докарахме те направо тук.
— „Вие“?
— Аз и мистър Спрингфийлд.
— Как ме намерихте?
— Засякохме мобилния телефон. Той ни показа района. Точния адрес ни подсказа мистър Спрингфийлд.
Спрингфийлд се намеси.
— Лидер на муджахидините ни каза, че преди двайсет и пет години често са се връщали в убежища, които враговете им смятали за изоставени.
— Може ли след време да се върнат пак при мен? — попитах.
— Не — отвърна Джон Сансъм.
Ясно и просто.
— Сигурен ли си? — попитах. — В онази къща има девет трупа.
— Хората на Министерството на отбраната са там в момента. За тях ситуацията е „без коментар“. С лека усмивка, която ще подскаже на всички, че заслугата е тяхна.
— Ами ако вятърът промени посоката си? Понякога се случва, нали?
— Местопрестъплението е обърнато нагоре с краката.
— Там има моя кръв.
— Там има много кръв. Стара сграда е. Ако направят изследвания, ще открият най-много ДНК от плъхове.
— Има кръв и по дрехите ми.
— Болницата ги изгори — обади се Тереза Лий.
— Защо?
— Биологически риск.
— Бяха чисто нови.
— Бяха напоени с кръв. Вече никой не рискува с кръв.
— Отпечатъци от дясната ми ръка — продължих да изброявам. — По дръжките на прозорците и на капака на покрива.
— Стара сграда — каза Сансъм. — Ще бъде съборена, преди вятърът да промени посоката си.
— Гилзите? — казах.
— Стандартни, използват ги в Министерството на отбраната. Сигурен съм, че са доволни и вероятно ще покажат една и на медиите.