— Не — каза Лий. — Разследването е прекратено и ще си остане прекратено. Защото нищо обезпокоително не се е случило. Този човек е полицай и ние проявяваме колегиалност. Освен това искам до час да го няма.
— Защо, да не се е случило нещо обезпокоително?
Тогава ми съобщи новините.
— Знаем защо Сюзан Марк е дошла тук.
— Защо?
— Ние получихме съобщение за изчезнало лице — отговори Лий. — Изглежда, Сюзан е помагала на някого в някакво разследване, а когато не се е появила, съответното лице я е обявило за изчезнала.
— Какво разследване?
— Нещо лично, струва ми се. Не съм била тук. Колегите от дневната смяна твърдят, че било невинно. Наистина трябва да е, иначе не биха го споменавали пред полицията.
— А защо Джейк Марк не трябва да знае това?
— Ще са ни нужни много повече подробности. Ще ги узнаем по-лесно, ако не е наоколо. Прекалено пристрастен е. Той е от семейството. Ще крещи и ще вика. Виждала съм такива неща и друг път.
— Кое е лицето, което я е обявило за изчезнала?
— От чужда държава, на кратко посещение във връзка с разследването, за което е помагала Сюзан.
— Момент — казах. — Кратко посещение? И се намира в хотел?
— Да — каза Лий.
— „Четири сезона“?
— Да — каза Лий.
— Как е името му?
— Става дума за жена, а не за мъж — каза Лий. — Казва се Лайла Хот.
30
Беше много късно вечерта, но Лий се обади въпреки това и Лайла Хот се съгласи веднага, без никакво колебание да се срещне с нас в „Четири сезона“. Отидохме с колата на Лий и спряхме край бордюра, до входа за доставки на хотела. Фоайето изглеждаше величествено. Всичко беше в светъл варовик, месинг, кафяви тонове и златист мрамор, нещо средно между приглушена интимност и ярък модернизъм. Лий показа значката си на рецепцията, служителят позвъни горе и после ни посочи асансьорите. Потеглихме към поредния висок етаж, а от начина, по който служителят на рецепцията говори с Лайла Хот, разбрах, че стаята й няма да е нито най-малката, нито най-евтината.
Оказа се, че Лайла Хот не е наела стая, а апартамент. Беше с двойна врата, като онзи на Сансъм в Северна Каролина, но тук нямаше полицай. Само един тих, празен коридор. Тук-там пред вратите бяха оставени използвани подноси, на някои врати бяха окачени табели „Не безпокой“ и поръчки за закуска. Тереза Лий провери пак номера и почука. В продължение на минута не се случи нищо. После лявото крило на вратата се отвори и на прага застана жена, зад която грееше мека жълта светлина. Беше поне на шейсет, може би повече, ниска, едра и тежка, със стоманеносива коса и с най-обикновена скучна прическа. Тъмни очи, с бръчки и торбички. Бяло, плоско лице, месесто, неподвижно, студено. Прикрито, неразгадаемо изражение. Беше облечена с грозен пеньоар от дебел груб плат.
— Мисис Хот? — попита Лий.
Жената наведе глава, премигна и издаде извинителен звук. Универсалният сигнал за недоумение.
— Не говори английски — отбелязах.
— Преди петнайсет минути говореше — възрази Лий.
Светлината зад гърба на жената идваше от настолна лампа във вътрешността. Отблясъкът за миг притъмня, защото втора фигура мина пред лампата и се запъти към нас. Още една жена. Значително по-млада. Може би на двайсет и пет-шест. Страшно елегантна. И много, много красива. Рядка, екзотична красота. Като модел. Усмихна се някак стеснително.
— Аз говорих с вас на английски преди петнайсет минути. Аз съм Лайла Хот. Това е майка ми.
Наведе се и заговори бързо и тихо на някакъв чужд език, може би източноевропейски, в ухото на майка си. Възрастната жена доби приветлив вид и се усмихна. Представихме се. Лайла Хот говореше от името на майка си. Каза ни, че се казва Светлана Хот. Ръкувахме се съвсем официално, кръстосвайки китки — двама срещу двама. Лайла Хот беше невероятна. И много естествена. В сравнение с нея момичето от влака изглеждаше изкуствено. Беше висока, но не прекалено, и слаба, но също не прекалено. Имаше безупречен слънчев загар, дълга черна коса. Никакъв грим. Огромни хипнотизиращи очи, най-искрящото синьо, което някога съм виждал. Като че ли бяха осветени отвътре. Движенията й бяха гъвкави и пестеливи. През половината време приличаше на млад и дългокрак гамен, а през другата половина — на зряла жена, която се владее отлично. През половината време изглеждаше, сякаш не е наясно колко е красива, през другата половина като че ли малко се стесняваше от този факт. Беше с черна официална рокля, вероятно купена в Париж, която сигурно струваше повече от лека кола. Нямаше обаче нужда от нея. Можеше да е облечена с нещо, съшито на ръка от стари чували за картофи — ефектът щеше да е същият.