— Какво стана после? — попита Лий.
— Най-накрая получих новини от Сюзан. Каза ми, че стигнала до някакви предварителни заключения. Предложих да се срещнем тук, в Ню Йорк. Нещо като консумиране на приятелството ни. Имах предвид вечеря, театрално представление. Исках някак да изразя благодарността си за усилията й. Тя така и не дойде.
— В колко часа я очакваше? — попитах аз.
— Около десет. Каза, че ще тръгне след работа.
— Късно е за вечеря и за театрално представление.
— Смяташе да остане. Запазих й стая.
— Кога пристигнахте тук?
— Преди три дни.
— Как?
— С „Бритиш Еъруейс“ от Лондон.
— Наела си местен екип — подхвърлих.
Лайла Хот кимна.
— Кога? — попитах.
— Малко преди да пристигнем тук.
— Защо?
— По-сигурно е — отговори тя. — А понякога е и полезно.
— Къде намери именно тези хора?
— Рекламират се. В московските вестници, а и в емигрантската преса в Лондон. За тях е добър бизнес, а за нас е нещо като проверка на статуса. Ако пътуваш в чужбина без помощ, изглеждаш слаб. По-добре е да не бъде така.
— Казаха ми, че имаш и свой собствен екип.
Тя ме погледна изненадано.
— Нямам свой собствен екип — каза тя. — Защо, за бога, е трябвало да го казват? Не разбирам.
— Казаха, че си довела банда опасни типове.
За момент тя се стъписа и леко се ядоса. После на лицето й се изписа разбиране. Изглежда, умееше да анализира бързо.
— Може би са проявили стратегическа изобретателност. След като Сюзан не дойде, изпратих ги да разберат какво става. Реших, че щом им плащам, могат и да свършат някоя работа. А и майка ми възлага големи надежди на мен, така че не исках да се провалим в последната минута след толкова усилия. Предложих им премия. Отраснали сме с мисълта, че в Америка най-силен е гласът на парите. Вероятно онези мъже са измислили версията с опасните типове, за да не изпуснат допълнителното възнаграждение. За да те накарат да говориш.
Замълчах.
После на лицето й се появи нещо друго. Спомни си още нещо.
— Нямам екип, както го наричаш. Има само един мъж, Леонид, от някогашната охрана на мъжа ми. Не можа да си намери друга работа. Боя се, че не го бива особено. Задържах го при нас. В момента е на Пенсилвания Стейшън. Чака теб. От полицията ми казаха, че свидетелят е заминал за Вашингтон. Предположих, че си взел влака и ще се върнеш по същия начин. Така стана, нали?
Отговорих:
— Да, върнах се с влака.
— Значи Леонид не те е видял. Имаше твоя снимка. Трябваше да те помоли да ми се обадиш по телефона. Горкият, сигурно още стои там.
Тя стана и отиде до шкафа. Към стационарния телефон. Което ми създаде временен тактически проблем. Мобилният телефон на Леонид беше в джоба ми.
31
По принцип знам как се изключва мобилен телефон. Виждал съм да го правят и самият аз съм го правил няколко пъти. При повечето модели натискаш и задържаш червения бутон повече от две секунди. Апаратът обаче беше в джоба ми. Нямаше как да го отворя и да разбера кой е червеният бутон само с пипане. Ако го извадех пред очите на всички, за да го изключа, щеше да бъде прекалено подозрително.
Лайла Хот набра девет за външна линия и после номера.
Мушнах ръка в джоба си, напипах бутончето за батерията и я откачих. Отделих я от телефона и я обърнах наопаки, за да не направи случаен контакт.
Лайла Хот изчака, после въздъхна и остави слушалката.
— Безнадежден е — каза тя. — Но е много лоялен.
Опитах се мислено да си представя премеждията на Леонид. Полицаи, линейка, вероятно задължително посещение до „Спешна помощ“ в болница „Сейнт Винсънт“. Нямаше документи, може би не знаеше и английски, може би щеше да има проблеми, разпити и задържане. После връщане в хотела.
Нямах представа колко щяха да го задържат.
Не можех да предскажа и колко време щеше да му отнеме да се върне тук.