Утре ме няма

— Не помня — отговорих.

— Къде си роден?

— Не помня.

— Всеки знае къде е роден.

— Било е отдавна.

— Ако трябва, ще стоим тук целия ден.

— Роден съм в Западен Берлин — казах.

— И майка ти е французойка?

— Беше французойка.

— Каква е сега?

— Мъртва.

— Съжалявам.

— Нямаш вина.

— Сигурен ли си, че си американски гражданин?

— Що за въпрос е това?

— Директен.

— Държавният департамент ми е издал паспорт.

— Данните в заявлението ти за паспорт бяха ли достоверни?

— Подписал ли съм го?

— Предполагам, че да.

— Тогава предполагам, че данните са били достоверни.

— Как така? Натурализиран ли си? Роден си в чужбина, единият ти родител е чужденец.

— Роден съм във военна база. Това се брои за суверенна територия на Съединените щати. Родителите ми бяха женени. Баща ми беше американски гражданин. Морски пехотинец.

— Можеш ли да го докажеш?

— А трябва ли?

— Важно е. И може да окаже съществено влияние върху онова, което ще ти се случи оттук нататък.

— Не. Само липсата на търпение може да повлияе на онова, което ще ми се случи оттук нататък.

Агентът отляво стана. Именно той притискаше цевта на пушката към гръкляна ми. Мина вляво зад масата и се запъти към дървената врата на третото помещение. Отвори я и успях да зърна бюра, компютри, шкафове и сейфове. Нямаше други хора. Агентът се мушна бързо през вратата и затвори, а в нашето помещение настъпи тишина.

— Майка ти алжирка ли е? — продължи шефът.

— Вече ти казах, че беше французойка.

— Някои французи са алжирци.

— Не. Французите са французи, а алжирците са алжирци. Не е кой знае колко сложно.

— Добре. Някои французи първоначално са били имигранти от Алжир, от Мароко, от Тунис и от други страни в Северна Африка.

— Майка ми не е от тях.

— Беше ли мюсюлманка?

— Защо искаш да знаеш?

— Водя разследване.

— Вероятно е по-безопасно да задаваш въпроси за моята майка, отколкото за твоята.

— Какво искаш да кажеш?

— Майката на Сюзан Марк е била малолетна курва, която се е дрогирала с крек. Може твоята да е работила с нея. Може заедно да са въртели номерата.

— Да ме ядосаш ли се опитваш?

— Не се опитвам. Успявам. Лицето ти почервеня, панталоните ти са мокри. И не постигаш абсолютно нищо. Не мисля, че точно тази сесия ще бъде дадена като добър пример в наръчниците за обучение.

— Това не е шега.

— Но натам отива.

Той млъкна и се замисли. С показалец подреди деветте неща на масата отпред едно до друго и после побутна флаш паметта леко напред.

— Ти го скри от нас, когато те претърсихме. Сюзан Марк ти го е дала в метрото.

— Скрил съм го? Дала ми го е?

Шефът кимна.

— Но тази флаш памет е празна, а и бездруго е твърде малка. Къде е другата?

— Каква друга?

— Тази очевидно е за отвличане на вниманието. Къде е истинската?

— Сюзан Марк не ми даде нищо. Купих това нещо от „Рейдио Шак“.

— Защо?

— Хареса ми как изглежда.

— С розово калъфче? Глупости.

Не казах нищо.

— Харесва ли ти розовият цвят?

— Ако е на подходящо място.

— Кое е подходящо място?

— Там, където не си бил от доста време.

— Къде го скри?

Не отговорих.

— Да не би да е в някое телесно отверстие?

— Надявай се да не е било. Току-що го пипна.

— Харесват ли ти такива неща? Да не си магьосник?

— Подобен въпрос може да ти свърши работа в Гуантанамо, но при мен не минава.

Агентът сви рамене и върна с показалец флаш паметта в редицата с останалите вещи. После побутна напред фалшивата визитка и телефона на Леонид, като че ли местеше фигури по шахматната дъска.

— Работел си за Лайла Хот — каза той. — Визитката доказва, че си бил във връзка с хората, които е наела, а телефонът доказва, че ти се е обаждала най-малко шест пъти. Телефонният номер на „Четири сезона“ е регистриран в списъка с повикванията.

— Не е моят телефон.

— Намерихме го в джоба ти.

— Според служителите на рецепцията Лайла Хот не е била в „Четири сезона“.

— Защото им казахме да ни сътрудничат. Всички знаем, че беше отседнала там. Срещал си се с нея два пъти, а последната ви среща не се е състояла.

— Коя е тя?

— Трябваше да си зададеш този въпрос, преди да се съгласиш да работиш за нея.

— Не съм работил за нея.

— Телефонът доказва обратното. Не е трудно да се досетиш.

Замълчах.

— Къде е Лайла Хот сега? — продължи той.

— Не знаеш ли?

— Как бих могъл да знам?

— Предположих, че сте я прибрали, когато е напускала хотела. Преди да започнете да ме упоявате със стрелички.

Мъжът не каза нищо.