Тръгнаха отначало по главната улица, но Тао Ган скоро ги поведе през лабиринт от тесни преки чак докато стигнаха задния вход на висока каменна сграда. Щом отвори малката желязна порта с ключа от джоба си, чу смаяния възглас на Сън Гуй:
— Ей, този наистина е червив от пари! Я каква грамадна къща!
— Бива си я — съгласи се Тао Ган. — При това сега сме само на задния вход. Ако видиш централния! — с тези думи той ги поведе по дългия коридор. Заключи грижливо вратата и рече: — Изчакайте малко, да го предупредя за пристигането ви — и се скри зад ъгъла.
След малко момичето възкликна:
— Не ми харесва миризмата тук. Страхувам се, че сме в капан.
В този миг се дочуха тежките стъпки на началника на стражата и шестима въоръжени гвардейци. Чан ядно изруга и сложи ръка върху дръжката на ножа си.
— Само се опитайте! — засмя се сурово офицерът, вдигнал меч в ръка. — Тъкмо ще получим награда, че сме съсекли опасни престъпници.
— Недей, Чан — възпря го грамадният му приятел с гримаса на отвращение. — Тези негодници са професионални убийци. Плащат им, за да трепят сиромаси като нас.
Момичето се опита да се шмугне покрай началника на стражата, ала той я хвана здраво и тя скоро бе окована заедно с останалите.
След като мина тичешком през караулното, за да съобщи за тримата бандити, Тао Ган се запъти към канцеларията и попита старши писаря къде да намери съдията Ди.
— Негово превъзходителство е в кабинета си, господин Тао. След обедния ориз разпита няколко свидетели по случая. Тъкмо когато приключи с тях и ги пусна, пристигна младият господин Лън, синът на лихваря, и помоли за разговор с негово превъзходителство. Още не са приключили.
— И какво търси тук младежът? Нали не е в списъка на заподозрените?
— Мисля, че е дошъл да разбере за какво е бил арестуван баща му. Може би ще ви е интересно да научите, че преди да влезе, разпита подробно стражниците за убития на пътя старец, открит тази сутрин в горската хижа. Кажете и това на съдията.
— Благодаря, ще му предам. Но стражниците не бива да дават сведения току-така.
Старият чиновник сви рамене:
— Та всички тук познават младия Лън, господин Тао. Често се случва в края на месеца преди заплата да ходят при него и да залагат някоя вещ, а той винаги е справедлив с хората. Пък и всички в съда видяха трупа, така че не смятат цялата работа за толкова поверителна.
Тао Ган кимна и се запъти към кабинета на съдията Ди. Магистратът бе зад писалището си, облечен в удобна сива роба от тънък плат и с квадратна черна шапка на главата. Пред него седеше снажен млад мъж на около двайсет и пет години със спретната кафява роба и плоска тъмна шапка. Лицето му беше приятно на вид, но смръщено.
— Сядай — подкани съдията помощника си. — Това е големият син на господин Лън, тревожи се за задържания си баща. Тъкмо му обяснявах, че подозирам лихваря в съучастничество в убийството на стария скитник и че възнамерявам да разгледам случая на следобедното заседание в съда. Наистина това е всичко, което мога да ви кажа, господин Лън. Налага се да приключим разговора, тъй като трябва да разгледам някои неотложни въпроси.
— Повярвайте, баща ми не би могъл да извърши снощното убийство, ваше превъзходителство — промълви отчаян младежът.
Съдията повдигна учудено вежди:
— И защо?
— Поради простата причина, че беше мъртвопиян. Аз самият отворих вратата, когато господин Уан го доведе у дома. Татко беше почти в несвяст, та се наложи синът на аптекаря да го носи чак до леглото.
— Добре, господин Лън. Ще имам това предвид.
Младият мъж обаче не си тръгваше. Прокашля се смутено и продължи, този път по-неуверено:
— Мисля, че видях убийците, ваше превъзходителство.
Магистратът се надигна в креслото си.
— Разкажете ми по-подробно — настоя той с категоричен тон.
— Ами разправят, че открили трупа тази сутрин в горската хижа на планинския склон. Така ли е, ако позволите да попитам? — и след като съдията кимна, продължи: — Снощи светеше ярка луна и подухваше прохладен ветрец, затова реших да се поразходя. Тръгнах по пътечката, която минава зад нашата къща и води надолу към гората. След втория завой видях на известно разстояние отпред двама пътници. Всъщност не можах да ги разгледам подробно, но все пак различих, че единият е много висок и носи на раменете си тежък товар. Вторият беше дребничък и слаб. Знам, че нощем в гората се скитат какви ли не отрепки, затова реших да прекратя разходката си и се върнах у дома. Щом научих за убийството, си рекох, че високият мъж може би е носил през рамо трупа.