— Тъкмо си мислех, че сме на път да разрешим случая с контрабандата. А ето че отново се оказахме там, откъдето започнахме. И тримата, които можеха да ни осведомят за кого е била предназначена контрабандата, са били убити по заповед на Пекаря. Не е за чудене, че Ма Жун и Цяо Тай не могат да ги открият. Сигурно гният на дъното на изоставен кладенец или са заровени под някое дърво в гората. Сега изчезва и самият Пекар, единственият, от когото можехме да стигнем до истинските ръководители на контрабандната верига.
Той ядосано подръпваше брадата си. Тао Ган пък бавно увиваше около тънкия си показалец трите косъма, стърчащи от брадавицата на бузата му. След малко заговори:
— Може би, ако притиснем здраво съдружниците на Пекаря в Чанбей, ще можем да…
— Не! — прекъсна го рязко съдията Ди. — Той е избил всички, които са му вършили мръсната работа. Това е крайна мярка, което показва, че е изпълнявал нареждането на някой високопоставен престъпник да се пази в пълна тайна всичко, свързано с контрабандата — магистратът извади от ръкава си ветрило и го размаха пред себе си. След малко продължи: — Убийството на Туан трябва да е свързано с прехвърлянето на сандъците. Имам натрапчивото усещане, че ако разнищим това убийство, ще се доберем и до цялата шайка контрабандисти. Влез!
Някой бе почукал на вратата и в кабинета влезе висока костелива жена, облечена в кафява роба, с черна кърпа на главата. Побутваше пред себе си стройна девойка.
— Доведох ви госпожица Сън, ваше превъзходителство — доложи надзирателката с дрезгав глас.
Съдията огледа любопитно задържаната. Тя отвърна предизвикателно на погледа му с големите си изразителни очи. Загорялото й лице с изящен овал беше наистина поразително красиво. Нямаше и помен от грим, нито пък нужда от него. Малката й капризна уста беше червена като череша, дългите вежди над финия нос — като изписани, а косата се спускаше по раменете, дълга и лъскава. Вехтият син жакет и кърпените панталони биеха на очи като твърде недостойна премяна за такава красавица. Тя застана неподвижно пред писалището, пъхнала пръсти под въженцето, което бе престегнала през кръста вместо пояс. След като я разгледа продължително, съдията заяви с официален тон:
— Опитваме се да открием местопребиваването на господин Туан Моудзъ. Кажи ни кога и къде си го виждала?
— Ако си мислите, че ще измъкнете нещо от мен, лъжете се, господин чиновник — сопна се тя.
Надзирателката пристъпи ядосано към нея, за да я зашлеви през лицето, но съдията Ди я спря с ръка и каза спокойно:
— Намирате се пред окръжния съдия, госпожице Сън. Както разбирате, длъжна сте да отговаряте на всички мои въпроси.
— Да не мислите, че се страхувам от камшика? Колкото и да ме биете, нищо няма да кажа.
— Изобщо няма да те бием — приветливо се обади Тао Ган. — Но освен по случая с чичо Туан отговаряш пред закона за скитничество и проституция без разрешително. Ще бъдеш жигосана по двете бузи — девойката побледня. — Обаче ти не се притеснявай — лукаво продължи помощникът. — С малко повече пудра белезите изобщо няма да личат. Или поне няма да се набиват на очи.
Момичето застина в ужас, вперило отчаян поглед в съдията. Потръпна от главата до петите и промълви:
— Но аз не съм направила нищо лошо. Пък и не вярвам чичо Туан да е казал нещо недостойно за мен, за нищо на света. Питате ме къде съм го срещнала. В столицата, преди година. Бях си порязала крака и влязох в дюкяна му да си купя превръзка. Самият той стоеше на тезгяха и ме заговори приятелски. За пръв път ми се случваше толкова богат мъж да ме приема човешки, без да прави мръснишки предложения, затова ми направи добро впечатление. Уговорихме си среща за същата вечер и така започна всичко, ако разбирате какво искам да кажа. Вярно, той е възрастен мъж, според мен отдавна е минал петдесетте. Но беше много благороден, говореше много възпитано, винаги готов да те изслуша, дори и да бърбориш за нещо дребно.
Тя замълча и погледна очаквателно съдията.
— Колко време продължи връзката ви?
— Няколко седмици. После казах на чичо Туан, че трябва да се разделим, защото с брат ми тръгваме за друг град. Той искаше да ми даде един сребърник, но аз отказах. Не съм уличница, слава на небесата, въпреки че моят алчен брат умира да ме продаде. Тогава това беше всичко. Но след три седмици, когато бяхме вече в Гуанин, гледаме един ден — Туан влиза в нашата странноприемница. Предложи ми да му стана втора съпруга, като плати на брат ми богат откуп — тя отри потното си чело с ръкава, подръпна пешовете на жакета и продължи: — Отвърнах му, че съм много поласкана, но не искам и грош от него. Държа на свободата си и последното нещо, за което си мечтая, е да ме затворят между четири стени, да викам на първата му благоверна „любезна госпожо“ и да надзиравам по цял ден мързеливите слуги. Туан си тръгна много натъжен, горкият. На мен също ми докривя, а на всичкото отгоре брат ми вдигна скандал и ме преби, цялата ме посини. Следващия месец прекарахме в едно село на реката, недалеч от нашия роден окръг Чанбей, и веднъж, какво да видя, ето ти го пак стария Туан. Заяви, че приключил с търговията и продал магазина на своя съдружник, защото твърдо бил решил да тръгне с нас. Брат ми го прие с радост, но постави условие редовно да си плаща определена сума, инак нямало да се грижи за него заради черните му очи. Аз обаче заявих, че не мога нищо да обещая. Добре, викам, съгласна съм Туан да тръгне с нас, обаче ще лягам с него само когато аз пожелая. И не му искам парите. Брат ми направо побесня, двамата с Чан ме хванаха и ми смъкнаха панталоните. Щях да отнеса голям бой с пръчки, ако не се беше намесил чичо Туан. Дръпна Сън настрана и след малко се споразумяха. Брат ми да го учи на разни хитрини от скитническия живот, а старият да си плаща за това. И тъй, Туан остана с нас почти цяла година. До снощи.