— Нима искаш да ни кажеш — попита съдията Ди, — че господин Туан, богатият търговец, свикнал на охолен живот в столицата с всякакви удобства, е споделял толкова време скитническия ви живот и е бродил с вас по пътищата като обикновен разбойник?
— Точно така! И му харесваше, честна дума. Стотици пъти ми е казвал, че никога досега не е бил тъй щастлив. Чувствал се крайно отвратен от светската суета в столицата. На младини жените му се държали мило с него, но сега вече само на кавга ги избивало, а синовете му били вече големи мъже и току му се месели в търговията, сякаш той не знаел как да си върти аптеката. Много обичал единствената си дъщеря, ала тя била омъжена за търговец някъде далеч на юг и почти не се виждали. През ден му се налагало да ходи по разни угощения, но от това го болял стомахът. А с нас нищо не го болеше. Освен това Чан го научи да лови риба, това много му хареса и стана чудесен рибар.
Съдията седеше, загледан в нея, подръпвайки мустак. После я запита:
— Предполагам, че господин Туан е посещавал много свои бивши колеги из градовете, през които сте минавали?
— А, не! Каза, че вече е приключил със стария си занаят. Само от време на време се отбиваше при някого за пари.
— Носеше ли със себе си големи суми?
— Не. Според мен беше завеян за доста неща, ала когато ставаше дума за пари, беше доста хитър. Никога не държеше повече от двайсетина гроша. Но всеки път, щом пристигнехме в някой голям град, отиваше в някой сарафски магазин и осребряваше полица. После оставяше парите у някой свой доверен колега. Мъдро постъпваше, като се има предвид какъв алчен чакал е моето мило братче. А така чичо Туан можеше по всяко време да получи колкото си иска, без да има опасност да го оберат. Ама да получи много! Да речем, само за Ханюан си беше заделил пет слитъка. Пет слитъка, представяте ли си? Не съм и допускала, че сам човек може да разполага с толкова пари! Рекох му: да не си посмял да ги покажеш на Сън. Той уж не е убиец, но за толкова злато може да затрие цял град. А чичо Туан се ухили лукаво и каза, че имал сигурно скривалище. И наистина на следващия ден в джоба му дрънчаха само десетина медни гроша. Позволявате ли да пийна малко чай?
Съдията направи благосклонен жест към надзирателката. Тя напълни чашата на момичето, но киселото й лице недвусмислено показваше, че никак не одобрява подобни глезотии в нарушение на затворническия правилник. Впрочем съдията и не забеляза изражението й, защото в това време си размениха с Тао Ган погледи в потвърждение на това, че са на прав път… След като задържаната отпи няколко глътки, магистратът попита:
— А на кого остави господин Туан петте златни слитъка?
Тя повдигна заоблените си рамене.
— Много ми е говорил за себе си, ала за парите мълчеше като гроб, пък и аз не съм разпитвала. И защо ли? Първия ден, когато пристигнахме тук, каза на Сън Гуй, че трябва да посети някакъв познат, който държал магазин на главния площад. „Мислех, че никога преди не си бил в този град“ — зачуди се брат ми. „Наистина не съм — отвърна чичо Туан. — Но си имам приятели.“
— Ти кога видя Туан за последен път?
— Снощи, точно преди да вечеряме. Излезе и повече не се върна. Предполагам, че му е било омръзнало да скита и е тръгнал за столицата. Негово право си е, той е свободен човек, не е ли така? Но нямаше смисъл да се старае толкова да ме заблуждава. Как ли не ме убеждаваше, че имал намерение официално да се присъедини към нашата група. Да стане редовен член, тъй да се каже, с клетва. Трябваше просто да ни каже, че си заминава. Щеше да ми липсва малко, разбира се, но не чак толкова. Младо момиче като мен спокойно може да мине без възрастен покровител…