— Така е. Каза ли ти на тръгване къде отива?
— Ами ухили се пак лукаво и рече, че е канен на гощавка в къщата на един приятел, с когото се видели още първия ден. И аз глупачката му повярвах.
Съдията Ди сложи изумрудения пръстен на писалището.
— Каза, че никога не си получавала нищо от господин Туан. Защо тогава си се опитала да заложиш пръстена му?
— Не съм и помисляла! Просто много ми харесваше и той често ми даваше да го нося за ден-два. Онзи ден минахме край голямата заложна къща на площада и аз влязох да проверя колко струва, просто така. Ала дебелият лихвар веднага взе да ми се навира, затегли ме за ръкава, почна да ми предлага разни гнусотии и аз си тръгнах — тя отметна от челото си един немирен кичур и продължи с лека усмивка: — Ама тогава изобщо не ми вървеше. Тъкмо излязох и един върлинест нехранимайко ме сграбчи за ръката. Заяви, че съм била неговата любов. Много се уплаших, защото очите му бяха едни такива — изцъклени. Но чичо Туан веднага го отпъди: „Долу ръцете, момичето е мое!“ А пък брат ми му изви ръката и му тегли един ритник, да си заминава по пътя. Всичките мъже са една стока. Мислят си, че е достатъчно да посегнат на някое момиче, и то веднага ще се обеси на врата им само защото било скитница. Чичо Туан наистина е като бяла врана сред тях. И ако ми кажете, че ме е обвинил в нещо или е говорил лошо за мен, аз ще ви заявя в лицето, че сте лъжец!
Тао Ган забеляза, че съдията Ди сякаш изобщо не чу последните думи. С вторачен поглед той поглаждаше бакенбардите си, явно погълнат от собствените си мисли. Помощникът се сепна от някак отчаяното изражение на магистрата и се зачуди какво ли бе предизвикало тази внезапна промяна, тъй като преди разпита на госпожица Сън твърдо бе решил да изкопчи колкото може повече улики за контрабандата. А момичето неволно го бе затрупало с ценни сведения. Сигурно съдията също бе стигнал от накъсания й разказ до заключението, че Туан се е присъединил към бандата само за да се сдобие с прикритие за незаконната си дейност. Вероятно именно Туан е бил един от ръководителите на цялата тази престъпна верига. Чудесна маскировка наистина, защото кой ли ще заподозре един скитник из провинцията, заобиколен от изпаднали нехранимайковци. А човекът, когото е посетил, трябва да е бил някой от прекупвачите на контрабандата. Един по-подробен обиск на всички магазини около пазара и разпит на собствениците несъмнено щяха да ги отведат до въпросния прекупвач. А от него вече лесно щеше да се стигне и до главатаря на цялата верига… до човека, когото централните власти отдавна искаха да пипнат.
Тао Ган се покашля няколко пъти, но съдията сякаш не го забелязваше. Надзирателката също бе озадачена от проточилото се мълчание. Тя хвърли въпросителен поглед към Тао Ган, но мършавият помощник само сви рамене. Момичето се размърда неспокойно.
— Стой мирно! — кресна й надзирателката. Най-после съдията вдигна очи и се отърси от унеса си. Побутна шапката към тила си и тихо съобщи на госпожица Сън:
— Снощи господин Туан е бил убит.
— Убит ли? — извика стреснато момичето. — Чичо Туан убит? Кой го е убил?
— Мислех, че ти ще ни кажеш.
— Къде са го намерили? — запита нервно тя.
— В изоставена горска хижа на склона.
Тя удари с изящното си юмруче по масата и викна с блеснали очи:
— Само онзи негодник Лю го е убил. Пекаря е пратил от своите бандити да му отмъстят, задето ни помогна да се измъкнем от шайката му. И чичо Туан е попаднал в капана. Ах, тази гадина, този мръсен негодник!
Тя зарови лице в дланите си и избухна в плач. Магистратът изчака, докато девойката се успокои малко. После посочи към чашата й чай и когато тя я изпи, продължи:
— Когато Туан реши да се присъедини към вас, отряза ли крайчето на лявото си кутре?
Тя се усмихна през сълзи.
— Много му се искаше, ала не му достигна смелост. Колко пъти само сме опитвали… Слагаше си ръката на някой дръвник и хващаше сатърчето с другата, а аз стоях до него и започвах да броя: едно, две, три! После пак и пак, но накрая все не му достигаше смелост.
Съдията кимна. Известно време обмисля чутото, после поклати глава, отрони дълбока въздишка и взе четчица за писане. Нахвърли няколко реда върху една от по-големите си червени визитки, сложи я в плик и го надписа.
— Извикай някой писар — нареди той на Тао Ган. Когато помощникът въведе старши писаря, съдията му подаде плика и нареди: — Нека началникът на стражата го връчи незабавно на получателя — после отново се обърна към момичето, погледна го замислен и попита: — Имаш ли си сериозен приятел?