— Да, и аз самият съм зървал там летни извънградски къщи. Да знаеш случайно кои са стопаните им?
— Ако не се лъжа, господарю, лихварят Лън, а също и Уан, аптекарят.
— Лън не го познавам. И Уан, казваш… Сигурно имаш предвид собственика на голямата аптека до градския пазар, точно срещу храма на Конфуций? Един такъв дребничък, спретнат човек, дето все изглежда разтревожен?
— Той е, господарю. И наистина има за какво да се тревожи. Чух, че тази година никак не му вървяло. Пък и единственият му син не е добре с главата. Още малко и ще навърши двайсет години, а не може нито да чете, нито да пише. Какво ли може да излезе от такъв младеж…
Съдията Ди кимна разсеяно. Изглежда, трябваше да изключи вилите по хребета, тъй като гибоните са твърде плашливи, за да навлязат в обитаван от хора район. Възможно беше животното да е намерило пръстена в затънтения край на някоя от обширните вилни градини. Но ако беше така, отдавна щеше да го е захвърлило много преди да пресече цялата гора до подножието на склона. Явно гибонът бе открил скъпоценната вещ доста по-надолу от вилите.
Той освободи домоуправителя и отново се вгледа в пръстена. Внезапно му се стори, че изумруденият блясък потъмнява, сякаш камъкът се бе превърнал в мрачно око, което се взираше в него застинало от скръб. Сепнат от внезапното неприятно усещане, съдията побърза да пъхне пръстена в ръкава си. Възнамеряваше да окачи съобщение с описание на изгубената скъпоценност, като се надяваше собственикът да се яви своевременно пред съда и всичко да приключи. Влезе в къщата, прекоси стаите и излезе в градината отпред, а после се озова в обширния централен двор на съдебната сграда.
Там беше доста по-хладно, тъй като високите сгради наоколо хвърляха плътна сянка в двора. Началникът на стражата беше зает със строевия преглед на десетината свои подчинени в средата. Всички се изпънаха почтително, щом видяха магистрата да се задава. Съдията Ди вече ги подминаваше, запътил се към кабинета отсреща, когато го споходи внезапна мисъл и той спря на място. След миг попита началника:
— Знаете ли случайно дали има някакви постройки в гората над планинския склон, срещу моята резиденция?
— Не, ваше превъзходителство, доколкото знам, там няма къщи, само някаква горска хижа. Нещо като заслон, използван някога от дървосекачи. От години седи празна — той помълча и добави важно: — В нея често нощуват скитници, затова редовно я навестявам. Просто за да се уверя, че не вършат пакости.
Съдията си каза, че това би могло да обясни нещата. Изоставена горска хижа на склона…
— Какво имате предвид под „редовно“? — попита рязко той.
— Ами веднъж на месец, месец и нещо, ваше превъзходителство. Аз…
— Това едва ли може да се нарече редовно — прекъсна го Ди. — Очаквам от вас да…
Той млъкна. Нямаше да има полза от строгостта му. Не биваше да си изпуска нервите заради едно смътно тревожно усещане. Сигурно пикантните подправки на закуската тежаха на стомаха му и разстройваха ведрото, спокойно разположение на духа. Отсега нататък щеше да се откаже от месото с утринната порция ориз… Отново се обърна към началника на стражата, вече с по-мек тон:
— На какво разстояние оттук е тази хижа?
— Петнайсетина минути пеша, ваше превъзходителство. Има пътечка нагоре по склона.
— Добре. Извикайте Тао Ган!
Офицерът изтича към канцеларията. Скоро се върна, придружен от висок, по-възрастен от него мъж, облечен в дълга кафява роба от избелял сатен, с висока квадратна черна шапка. Имаше длъгнесто меланхолично лице с провиснали мустаци и козя брадичка, а на лявата му буза тъмнееше брадавица с увиснали от нея три дълги косъма. След като Тао Ган поздрави с „добро утро“, съдията Ди отведе помощника си в един ъгъл на двора. Показа му пръстена и разказа как бе попаднал у него.
— Забелязваш ли засъхналата кръв? Вероятно притежателят му си е порязал ръката, докато се е разхождал из гората. Свалил е пръстена, за да го измие в ручея, и тъкмо тогава гибонът го е грабнал. Тъй като представлява безспорна ценност, а разполагаме с близо час преди първото заседание, имаме възможност да отидем на място и да огледаме околността. Може би човекът още броди в гората и си търси пръстена. Има ли нещо важно в сутрешната поща?
Длъгнестото лице на Тао Ган посърна, докато долагаше:
— Пристигна кратка бележка от Чанбей от сержант Хун, господарю. Пише, че Ма Жун и Цяо Тай още не са успели да открият никаква улика.
Съдията Ди се намръщи. Преди два дни сержант Хун и другите му двама помощници бяха заминали за съседния окръг Чанбей, за да помогнат на тамошния магистрат, който разнищваше един заплетен случай със сериозни последствия и за окръга на съдията Ди.