— Да, признавам, че убих Туан Моудзъ. Всичко стана точно както казахте. С изключение на забележката ви за двата сандъка с контрабандна стока. Те не бяха мои, аз играех само ролята на посредник и трябваше да разпределям стоката — аптекарят въздъхна и продължи с глух глас: — В последните две години претърпях големи финансови загуби и кредиторите започнаха да ме притискат за дългове. Най-много дължах на един банкер от столицата — той спомена едно име, което съдията Ди беше чувал: човекът беше известен банкер, братовчед на главния императорски ковчежник. — Банкерът ме покани с писмо да го посетя, за да се споразумеем. И тъй, отидох в столицата и бях приет най-любезно. Той каза, че ако се съглася да му сътруднича в едно ново начинание, не само ще опрости дълговете ми, но и ще получа добър дял от приходите. Разбира се, побързах да приема. В следващия миг с ужас и изумление го чух да говори най-хладнокръвно за контрабанда мрежа, която бил организирал в цялата империя — Уан прокара уморено ръка през очите си. Поклати глава и продължи: — Когато започна да изброява огромните финансови изгоди, съпротивата ми отслабна. Накрая, уви, се предадох. Аз… аз не мога да си позволя да стигна до просяшка тояга. И като си представих колко пари мога да получа… Трябваше да спра навреме! Вместо да ми опрости дълговете, този изверг започна да ме притиска да ги изплащам и не ми даде никакъв дял от печалбите, а заем срещу кожодерска лихва. Скоро се озовах в ръцете му. Когато Туан ми повери петте златни слитъка, веднага ми хрумна, че това е възможността да се разплатя с моя кредитор и да си възвърна свободата. Знаех, че приятелят ми не е казал на никого за гостуването си у нас снощи, за да не се разчува, че го е страх да си отреже сам крайчеца на пръста. Настояваше дори да не казвам на семейството си за посещението му. Посрещнах го сам, и то на задния вход — аптекарят извади кърпичка от ръкава си и избърса запотеното си лице. После заяви решително: — Ако негово превъзходителство бъде любезен да ми позволи и да ми даде лист хартия, готов съм да напиша официално признание, че съзнателно съм умъртвил Туан Моудзъ.
— Все още не съм искал от вас официално признание, господин Уан — отвърна спокойно съдията Ди. — Първо трябва да се изяснят някои моменти. Най-напред — защо му е било необходимо на господин Туан по всяко време да разполага с такива големи суми?
— Защото все се надяваше, че неговата скитница ще се съгласи да се омъжи за него. Каза ми, че възнамерявал да я откупи от брат й и веднага щом това стане, да се установят в някое спокойно селце и да започнат нов живот.
— Разбирам. Има и още нещо: защо не сте казали направо на Туан, че се нуждаете от златото му поради сериозни парични затруднения? Нима вече не съществува старата традиция колеги от една гилдия да си помагат взаимно? А той е бил доста заможен търговец и е можел да си позволи подобна помощ, дори в размер на пет златни слитъка.
Тези въпроси като че ли затрудниха Уан. Устните му затрепериха, но той така и не успя да пророни и дума. Съдията Ди се отказа да изяснява докрай въпроса и продължи:
— Трето, вие сте с доста крехка физика, пък и вече на възраст. Как пренесохте трупа чак до изоставената хижа? Вярно, че е било по нанадолнище, но и така товарът е бил непосилен за вас.
Уан явно се беше овладял. Поклащайки безутешно глава, той отвърна:
— И на мен самия не ми е ясно как успях, ваше превъзходителство. Не бях на себе си, в главата ми имаше само една мисъл — че трябва незабавно да скрия тялото. Това ми даде сила да пренеса тежкия товар до градината, а оттам и в гората. Когато се върнах у дома, бях ни жив, ни умрял… — той отново попи потта от челото си и добави по-уверено: — Напълно съзнавам, че съм отнел живота на един достоен човек заради парите му, и съм готов да платя за извършеното престъпление със своя живот.
Съдията се изправи в креслото си. Облакътен на писалището, той се вгледа в посетителя и каза хладно:
— Вие може би не осъзнавате, че след такова самопризнание цялото ви имущество ще бъде конфискувано, господин Уан. Освен това синът ви не ще получи нищо в наследство, тъй като ще настоявам да бъде установено доколко е отговорен за постъпките си.
— Какво искате да кажете? — викна обезумял аптекарят. Наведе се напред и удари с юмрук по масата: — Не е вярно, това е долна лъжа! Синът ми е напълно в ред! Просто развитието му е мъничко забавено, но пък той е само на двайсет години. Щом порасне и възмъжее, умът му ще се развие… С малко търпение и предпазване от силна възбуда той се държи съвсем нормално — бащата изгледа умоляващо съдията и продължи с пресеклив глас: — Той е единственият ми син, господарю, и е толкова добро и кротко момче! Казвам ви, че…