По пладне съдията поръча да му донесат поднос с оризова каша и туршия и обядва на писалището си, обслужван единствено от съдебния писар. Докато пиеше чая си, Ди отново премисли случая с убития скитник. Поклати бавно глава. Макар всички известни досега факти да сочеха убийство от въоръжена банда, той се опита да построи и друга възможна версия. Налагаше се обаче да признае, че съмненията му са доста безоснователни — явно бе пресилена догадката му, че мъртвецът не е бил скитник, а образован и интелигентен мъж, при това с ярка самоличност. Реши засега да не споделя своите колебания с помощника си. Тао Ган служеше при него едва от десет месеца и толкова се палеше в разследванията, че на съдията му беше съвестно да го обезсърчава, подлагайки на съмнение теорията му за важността на липсващите четири пръста. А и не би било добре да го учи да се опира на бегли впечатления вместо на реални факти.
С дълбока въздишка съдията остави чашата и придърпа дебелата папка към себе си. В нея бяха всички документи, свързани с контрабандистите от съседния окръг Чанбей. Преди четири дни военната полиция бе изненадала трима мъже, които се опитвали тайно да прехвърлят два сандъка през реката между двата окръга. Нарушителите успели да избягат в горите на Чанбей, изоставяйки стоката — огромен брой пакетчета златен и сребърен прах, камфор, живак и женшен, безценния лечебен корен от Корея, — все скъпи неща, подлежащи на облагане с голямо мито. Залавянето на контрабандната стока беше станало на територия, подопечна на магистрата от съседния окръг. Но тъй като бе отрупан с работа, той помоли за съдействие. Съдията Ди се отзова на часа, още повече че подозираше наличието на цяла мрежа от помощници на контрабандистите в собствения си окръг. Изпрати в Чанбей стария доверен съветник сержант Хун заедно с двамата си помощници Ма Жун и Цяо Тай. Бяха се установили в сградата на военния пост, до моста над граничната река.
Съдията извади от папката скица на района и я разгледа. Ма Жун и Цяо Тай бяха претърсили основно горите с военната полиция и разпитали селяните от колибите в планината, но без особен резултат. Случаят беше спешен, тъй като властите много държаха на изрядното плащане на пътни мита. Префектът бе изпратил на колегата на Ди от Чанбей писмо с категорично настояване за бързи действия. Беше добавил, че въпросът трябва да се разреши неотложно, понеже голямото количество и високата стойност на контрабандата явно сочеха, че в този район тя съвсем не е нещо временно, дело на дребни местни измамници. Вероятно съществуваше мощна организация, която стоеше зад преките извършители и направляваше действията им. Тримата конкретни контрабандисти имаха значение дотолкова, доколкото можеха да ги отведат до по-едрите риби. Централните власти подозираха, че в дъното на аферата седи влиятелен столичен банкер. Ако не успееха да стигнат до него, случаите на контрабанда щяха да продължат. Съдията Ди поклати глава и си наля втора чаша.
Тао Ган излезе на пазарния площад изморен до смърт и в лошо настроение. Беше посетил шест заложни къщи, беше разпитал най-подробно златарите и бижутерите, бе се отбил и в няколко долнопробни нощни приюта. Никой не беше виждал изумрудения пръстен със сплетени дракони, нито пък бе чувал за свада между бандити в града или околностите му.
Той тръгна към храма на Конфуций по широките каменни стъпала, задръстени от сергии, и седна на бамбуковото столче пред един сладкар. Разтри изтръпналите си колена и с горчивина си помисли, че се е провалил в първата възложена му от съдията самостоятелна задача. Досега беше работил само заедно с Ма Жун или Цяо Тай. Безвъзвратно пропускаше възможността недвусмислено да докаже уменията си.
„Изглежда, е вярно, че ми липсват физическа издръжливост и опит в разследването, каквито имат другите двама — рече си той. — А иначе знам колкото тях за привичките в подземния свят, ако не и повече! Защо ли обаче…“
— Това място тук е за търговия, а не за безплатна почивка — сопна му се намръщеният сладкар. — Пък и умърлушената ти физиономия ми пъди клиентите!
Тао Ган го стрелна гневно с очи и демонстративно купи сладки за пет гроша. Тъй и тъй трябваше да обядва нещо, а си беше и доста пестелив. Задъвка замислено и погледът му се зарея над пазара. Изпита лека завист при вида на аптеката на Уан, която се открояваше в другия край на площадчето с боядисаната си в златисто фасада. Съседната висока каменна сграда беше със строга, но внушителна архитектура. Над прозорците с решетки се четеше надпис „Заложна къща Лън“.