„Едва ли някой разбойник ще посмее да изнудва такава авторитетна заложна къща в центъра — помисли си Тао Ган. — И все пак защо да не надзърна, и без това съм тук. Пък и Лън е един от собствениците на планински вили. Снощи може да е чул и да е видял нещо.“
Той се надигна и с труд си проправи път през тълпата на пазара. Десетина изискано облечени клиенти чакаха реда си пред висок тезгях, преграждащ просторното помещение, и разговаряха оживено със служителите. В дъното се виждаше масивно писалище, зад което седеше едър дебел мъж с огромно сметало в белите си яки длани. Носеше широка сива роба и черна шапчица на главата. Тао Ган бръкна в широкия си ръкав и подаде на най-близкия чиновник внушителна червена визитна картичка, на която бе изписано с едри йероглифи „Кан Тао, покупка и продажба на старинни златни и сребърни изделия“. А отдолу в ъгълчето стоеше адресът: широко известна златарска улица в столицата. Това беше една от многото подправени визитки, които Тао Ган бе използвал през дългата си кариера на професионален измамник. Дори след като премина на служба при съдията, не намери в себе си сили да се раздели със своята избрана колекция.
След като картичката беше отнесена на дебелия началник, той веднага скочи на крака и се отправи тромаво към тезгяха. Кръглото му надменно лице се разтопи в любезна усмивка:
— С какво можем да ви бъдем полезни, ваша милост?
— Нуждая се от поверителна информация, господин Лън. Един клиент ми предложи изумруден пръстен на една трета от реалната цена. Опасявам се, че го е задигнал, и се запитах дали пък не е опитал да го заложи и при вас?
След като изрече всичко това, той извади пръстена от ръкава си и го положи на гишето. Лицето на Лън помръкна.
— Не! — отвърна рязко той. — Никога не съм го виждал — и се сопна на кривогледия служител, който надничаше любопитно през рамото му: — Не е твоя работа! — После се обърна се към Тао Ган и добави: — Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна, господин Кан — и тръгна обратно към писалището си.
Кривогледият намигна на Тао Ган и кимна с брадичка към вратата. Помощникът на съдията поклати разбиращо глава и излезе. Отвън видя червена мраморна пейка точно до преддверието на аптеката на Уан и седна да изчака. Прозорецът беше отворен и това го изкуши да хвърли едно око вътре. Двама чираци стриваха лекарствен прах между дървени колела, друг режеше дебел билков корен със сатър, прикрепен за желязна дъска. Още двама подреждаха отстрани изсушени стоножки и паяци. Тао Ган знаеше, че веществата, извлечени от тях и стрити в хаванче с люспи от цикади, разтворени в топло вино, бяха добър цяр за кашлица.
В този миг се дочуха стъпки. Кривогледият служител се приближи до него и седна отстрани на пейката.
— Тъпоглавият ми началник не можа да ви разпознае — ухили се подигравателно той, — ала аз веднага разбрах кой сте. Помня ясно, че съм ви виждал в съда, на служебната скамейка.
— Карай по-накратко! — тросна се Тао Ган.
— Ами накратко, дебелият негодник ви преметна, уважаеми. Виждал е пръстена — и още как! Държал го е в собствените си ръце на тезгяха.
— Е, може и да е забравил.
— Забравил, друг път! Само преди два дни го донесе едно много красиво момиче. Тъкмо се канех да я запитам дали не желае да го заложи, когато се дотътри шефът и ме избута. Дъртият козел още се зазяпва по хубави жени. Аз, разбира се, продължих да ги наблюдавам, но не успях да чуя какво си шушукат. Накрая момичето си прибра пръстена и излезе.
— Каква е била тя според теб?
— Във всеки случай не беше някоя високопоставена дама. Носеше вехт син елек и кърпени панталони като миячка на съдове. Пресвети небеса, да бях богат, изобщо нямаше да й придирям, само да се съгласи да живее с мен. Много беше хубава. А Лън е голям мошеник! Забъркал се е в един куп съмнителни далавери, освен това крие от данъците.
— Май не го обичаш много.
— Та той ни вади душите! И заедно с надутия му син все слухтят да не би някой от нас да изкара нещо допълнително — чиновникът изпусна дълбока въздишка, после продължи делово: — Ако вие от съда ми плащате по десет гроша дневно, ще ви съобщавам точно как Лън избягва плащането на данъците си. А за получените дотук сведения ми дължите двайсет и пет гроша.
Тао Ган се надигна и потупа служителя по рамото.
— Давай все така, момко! — каза му той насърчително. — След време ще дойде и твоят ред да се превърнеш в същия дебел мошеник, стиснал в ръце огромно сметало — после добави по-строго: — Ако има нужда от теб, ще ти се обадим. Довиждане.