Разочарован, служителят побърза да се върне на работното си място. Тао Ган тръгна след него, вървейки по-бавно. Щом влезе вътре, потропа по тезгяха и категорично махна на собственика да дойде при него. Показа му служебната си карта, заверена с големия червен печат на съда, и кратко му нареди:
— Ще се наложи да ме придружите до съда, господин Лън. Негово превъзходителство магистратът желае да разговаря с вас. Не, няма нужда да се преобличате. Тази сива роба е напълно подходяща. Побързайте, нямам много време.
Отнесоха ги в съдилището с удобната тапицирана носилка на Лън. Тао Ган нареди на лихваря да изчака пред канцеларията. Лън се отпусна тежко на скамейката и започна енергично да си вее с голямо копринено ветрило. Когато помощникът дойде да го повика, бързо скочи на крака.
— За какво всъщност става въпрос, ваша милост? — попита тревожно той.
Тао Ган го изгледа съжалително. Притеснението на този дебелак му доставяше удоволствие.
— Какво да ви кажа, господин Лън — започна важно помощникът. — Нямам право да разговарям с вас по служебни въпроси, но все пак ще ви доверя нещо… Радвам се, че не съм на ваше място!
Когато Тао Ган го въведе в кабинета, изпотеният от напрежение собственик на заложната къща падна на колене още щом видя съдията Ди зад писалището, и започна раболепно да удря чело о земята.
— Нека пропуснем формалностите, господин Лън — отбеляза невъзмутимо магистратът. — По-добре седнете и ме изслушайте! Мой дълг е да ви предупредя, че ако не отговорите откровено на въпросите ми, ще се наложи да ви разпитам официално в съда. Затова кажете честно — къде бяхте снощи?
— Милостиви небеса! Значи е станало онова, от което се опасявах — възкликна дебелакът. — Само защото си позволих някоя чашка в повече, ваше превъзходителство. Кълна се! Тъкмо затварях, когато се появи моят стар приятел Чу, златарят, и ме покани да пийнем във винарната на ъгъла. Изпихме само две кани, господарю! Не бяха повече! Изобщо не съм залитал след това. Предполагам, че старецът ви е казал същото, нали?
Съдията Ди кимна. Нямаше и най-бегла представа, за какво говори посетителят. Ако Лън бе отвърнал, че си е седял у дома цялата нощ, щеше да го попита дали не е чул подозрителна разпра в гората наоколо, и след евентуалния му отговор мислеше да го стресне с получените от кривогледия сведения за изумрудения пръстен и неверния отговор на самия Лън пред Тао Ган. Но сега той просто нареди:
— Искам да чуя цялата история от начало до край от собствената ви уста.
— Ами след като се сбогувах с приятеля си Чу, ваше превъзходителство, казах на носачите да ме отнесат в къщата ми горе на билото. Докато завивахме покрай оградата на съдилището, насреща ни изскочиха банда млади негодници, всякаква улична измет. Започнаха да ми се подиграват. Обикновено не се унижавам да отговарям на обидни подмятания, но как да ви кажа, този път просто… С други думи, страшно се ядосах и наредих на носачите да оставят носилката и да дадат добър урок на тази сган. И тогава изведнъж се появи онзи стар скитник. Започна да рита по носилката ми и да ме нарича „гаден тиранин“. Е, разбира се, човек с моето положение не може да търпи подобни изстъпления. Излязох навън и блъснах с все сила този негодник. Казвам ви, само го блъснах, господарю. А той се просна и си остана да лежи така по гръб.
Лихварят извади голяма копринена кърпа и избърса потта, която се стичаше по лицето му.
— Течеше ли кръв от главата му? — попита съдията.
— Кръв ли? Нямаше такова нещо, ваше превъзходителство. Той падна в калния ров край пътя. Е, май наистина трябваше да го огледам внимателно, за да се убедя, че не е пострадал сериозно. Както и да е, ония младоци отново ме наобиколиха, затова скочих обратно в носилката и казах на хората да ме карат у дома. Чак по средата на пътя по склона, когато вечерният вятър малко ме поохлади, осъзнах, че старият скитник може да е получил сърдечен пристъп. Затова казах на носачите да спрат и им съобщих, че ще вървя пеш, а те да избързат напред. Всъщност се върнах обратно долу, при мястото на разправията. И тогава…
— А защо просто не сте им наредили да ви придружат дотам? — прекъсна го съдията.
Лихварят изглеждаше объркан.
— Нали знаете, ваше превъзходителство, какви са днешните слуги. Ако скитникът наистина беше получил сърдечен разрив, не исках те да го узнаят. Каквито са нагли, тези негодници можеше да започнат да ме изнудват… Както и да е, когато се върнах при ъгъла на улицата, от падналия нямаше и следа. Един уличен търговец ми каза, че старият скитник бил станал скоро след спречкването. Избълвал всякакви оскърбления по мой адрес, после тръгнал към склона пъргаво като момче.