— Ясно. Какво направихте после?
— Аз ли? Ами наех носилка да ме откара у дома. Но от неприятния случай се разстрои стомахът ми и щом слязох пред портата, внезапно ми прилоша. За щастие господин Уан и синът му тъкмо се връщаха от разходка и младежът ми помогна да вляза вътре. Яко е като бик това момче. И после веднага си легнах — той отново попи лицето си и заключи: — Осъзнах напълно, че не биваше да посягам на стария скитник, ваше превъзходителство. Както виждам обаче, той явно е подал оплакване срещу мен. В такъв случай съм готов да платя нужното обезщетение, в разумни граници, разбира се…
Съдията се надигна нетърпеливо.
— Елате с мен, господин Лън — строго нареди той. — Искам да ви покажа нещо.
Излезе от кабинета, следван от Тао Ган и озадачения лихвар. Вън в двора съдията нареди на началника на стражата да ги отведе в моргата, намираща се в специално помещение до входната врата. Влязоха в голата задушна стая, в която имаше само един висок нар от чамови дъски, покрит с тръстикова рогозка. Съдията отметна единия край на покривалото и запита:
— Познавате ли този човек, господин Лън?
След като хвърли бърз поглед към лицето на скитника, Лън изкрещя:
— Пресвети небеса, убил съм го! — после падна на колене и захленчи жалко: — Милост, господарю! Имайте милост към мен! Беше просто нещастен случай, кълна ви се. Аз само…
— Ще имате възможност да обясните всичко пред съда — отвърна хладно магистратът. — А сега ще се върнем в кабинета ми, защото още не сме приключили с вас, господин Лън.
Когато влязоха в кабинета, съдията Ди се разположи зад писалището и даде знак на Тао Ган да седне отпред на столчето. Лън не получи покана, затова и остана прав, наблюдаван от зорките очи на началника на стражата. Известно време съдията Ди го гледа изпитателно, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди. После извади от ръкава си изумрудения пръстен и запита:
— Защо сте казали на моя помощник, че никога не сте виждали този пръстен?
Лън се втренчи в скъпоценната вещ с извити от почуда вежди. Не изглеждаше особено притеснен от внезапния въпрос.
— А откъде можех да знам, че е ваш служител, господарю? — попита той раздразнено. — Иначе щях да отвърна изчерпателно, разбира се. Но пръстенът ми напомни за едно доста неприятно изживяване и не желаех да го споделям с напълно непознат човек.
— Добре, добре. Тогава ми кажете коя беше младата жена, която го донесе.
Лън повдигна пълничките си рамене.
— Наистина не съм в състояние да ви отговоря, ваше превъзходителство. Беше облечена доста бедно и явно принадлежеше към някоя разбойническа банда, тъй като краят на лявото й кутре бе отрязан. Но иначе беше хубавка, дори много хубава. Та значи тя сложи пръстена на тезгяха и попита каква е цената му. Бижуто е старинно и скъпо, както сам можете да се уверите, и струва около шест сребърника. Хайде, нека са десет, ако го купи колекционер. Затова й казах: „Ако искаш да го заложиш, давам един сребърник, ако го продаваш — два.“ Всеки си гледа изгодата, нали? Дори когато пред теб стои такава красавица. Ала тя изобщо не прие предложението ми. Грабна си пръстена, тросна ми се, че не бил за продан, и си излезе. Повече не я видях.
— Аз пък чух друга версия — подхвана строго съдията Ди. — Затова ми разкажи какво сте си шепнали.
Лицето на Лън внезапно почервеня.
— Така значи, тези негодници моите служители пак са шпионирали! Е, тогава ще разберете в какво неловко положение бях, ваше превъзходителство. Разпитвах я само защото се опасявах, че такова хубаво момиче от провинцията, съвсем самичко в града… може да попадне на лоши хора и…
Съдията удари с юмрук по писалището.
— Стига си го увъртал, човече! Кажи ми какво точно си говорихте?
— Добре… — каза страхливо Лън. — Предложих й да се срещнем по-късно в близката чайна, за да… просто я погладих по ръката да я успокоя, че й мисля доброто, нали разбирате. А тя изведнъж избухна яростно. Каза, че ако не престана да я задирям, ще извика брат си, който я чакал отвън. И после… побягна.
— Достатъчно. Началник, сложете белезници на този мъж и го отведете в килията. Обвинен е в убийство.
Офицерът сграбчи протестиращия лихвар и го изведе навън.
— Налей ми още една чаша, Тао Ган — каза съдията. — Доста любопитен случай. А забеляза ли какво разминаване има между неговото описание на разговора с девойката и това на служителя?
— Наистина, господарю — отвърна развълнуван Тао Ган. — Този глупак служителят изобщо не спомена, че двамата са се карали на тезгяха. Според разказа му просто си шепнели нещо. Аз лично мисля, че момичето все пак е приело предложението, господарю. А описаната от лихваря свада се е състояла по-късно, по време на уговорената среща в чайната. И във връзка с нея ядосаният Лън е убил стария скитник.