― А ти? Спомена, че завършваш магистратура. Как е възможно за три години?
Той се намества на стола, сякаш въпросът е особено труден.
― Университетът е целият ми живот. Натоварвам се с много предмети дори през лятото.
― Възхитително! Иска ми се да бях целеустремена като теб.
Вместо това съм в немилост пред декана и трябва да измисля как да ходя на лекции през деня и същевременно да будувам нощем, за да бъда тук, ако Шарън се върне. Отпивам още глътка кока-кола.
― И каква магистратура избра?
― Математика ― отговаря кратко той. ― Светът е гигантско уравнение. Всичко може да се реши с математика.
Точно на това разчитам. Искам той да реши гигантското уравнение на пътуването във времето и ако математиката ще му помогне, аз съм „за“.
― Обзалагам се, че някой ден ще си страхотен преподавател.
― Да се изправя пред зала, пълна със студенти? Не бих могъл. Виж колко съм нервен сега.
Протяга ръка ― трепери, разбира се.
Засмивам се.
Той се изчервява и намира драскотина върху масата, където да се втренчи.
― О, Смити. Не ти се присмивам. Наистина предвиждам, че ще станеш брилянтен професор. Толкова много ще постигнеш, че ще нарекат сграда на твоето име.
Той ме поглежда. Смее се и разкривява скромно лице.
― Благодаря, но предсказанието ти звучи странно.
― Е, някой ден ще разбереш.
Група момчета влизат и сядат до маса наблизо. Шумните им, жизнерадостни гласове са в контраст с неловкото ни мълчание.
Смити отпива дълга глътка от кока-колата.
― А ти какво учиш?
Наистина нямам представа каква дисциплина съм избрала дори след конфузното мъмрене в деканския кабинет.
― О, най-стандартна програма… В момента от ума ми не излиза Шарън, съквартирантката ми. След като се видяхме с теб вчера, се прибрах в пансиона. Току-що бе научила, че майка й е починала.
― Това е ужасно.
― Да. Тя ще тъгува много. Прибра се у дома за погребението.
Мисля, че никога няма да забравя обляното й в сълзи лице. Всъщност друг път не съм виждала баба да плаче.
Смити кимва.
― Аз не познавам родителите си.
Спомням си, че го е споменавал, но не мога да му кажа това.
― Така ли? Защо?
― Израснах в сиропиталище.
― Съжалявам. Сигурно ти е било тежко.
С темата за изгубени родители, която подхванах, сигурно съм пробудила болезнени мисли. Протягам ръка и я полагам върху неговата.
― Да… понякога. Но оцелях. Стига сме говорили за мен. ― Той стисва дланта ми, но не я пуска. Поглежда ме с надежда. ― Не искам да се чувстваш самотна без съквартирантката си. Ще ми окажеш ли честта да те заведа на кино утре вечер?
О, не! Професор Смит ме сваля? Как да откажа, без да разбия сърцето на горкото момче?
Предлагам му бледа усмивка.
Неговата помръква.
― Не мисля, че е добра идея.
Той пуска ръката ми и въздиша пораженчески.
― Не че не те харесвам. Напротив.
― Имаш сериозен приятел? ― пита разочарова той.
― Не, за бога. ― После обаче се сещам за Уил и добавям: ― Всъщност не съм сигурна.
Той се обляга назад. Наскърбих го и никак не ми е приятно. Как да поправя стореното?
― Смити, не разбираш. Не знам докога ще бъда тук. Не бих се учудила, ако си тръгна този уикенд или дори още утре.
― И може би имаш приятел или пък не. Ясно е като бял ден ― казва той.
Лицето на бедното момче е почервеняло от смущение. Издишвам нервно. Така няма да стигна доникъде.
― Смити, ще ти кажа нещо. Ще ти се стори невъзможна измишльотина. Моля те просто да ме изслушаш с открит ум.
― Добре. Целият съм в слух ― кимва той, но се отдръпва от мен, сякаш е готов да побегне.
Оглеждам се, за да се уверя, че студентите, които учат или се хранят край нас, няма да ни чуят. Изтривам потните си длани в полата и отмествам бутилката кока-кола.
― Не те срещам за пръв път.
― Знам.
― Не ― изричам възможно най-категорично и се опитвам да уловя погледа му. ― Срещали сме се неведнъж, но не през първата година в университета.
Той ме поглежда объркан.
― Щях да си спомням, ако те бях виждал няколко пъти. ― После добавя тихо: ― Надявах се да те видя.
Усмихвам се. Толкова е мил.
― Ето какво ― преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми, поглеждам го право в очите и прошепвам: ― Не съм от сегашното време. Срещам те в бъдещето ― твоето бъдеще, когато си възрастен. Но това вече ми се е случило.
Смити замръзва. Не виждам дори гърдите му да се повдигат. Впил е в мен невинните си кафяви очи, които са ми толкова познати от по-късните му години. Изправя се, без да продума, и взема палтото и шапката си.