― Чакай. Не съм приключила. Професорът имаше такива съображения. На теб очевидно ти предстои доста работа, преди да станеш професор. Не си ми преподавател, нито наставник. На този етап дори не сме приятели.
Той изсумтява; не съм сигурна дали изразява съгласие.
― Не си ми разказвал личната си история, но знам, че имаш няколко деца.
Той явно наостря слух.
― Къде живея?
― Не си споменавал, но мисля, че не е далеч от университета.
Той ме поглежда скептично.
― Добре. Не знам много за личния ти живот, но знам какво се случва в бъдещето. Сега е 1951? Появил ли се е Елвис? Ще се прочуе. И „Бийтълс“. Група са, известни колкото Елвис.
― Аз съм човек на цифрите, не на рока. Пробвай пак ― подрасква с нокът по тапицирания стол; търпението му е на изчерпване.
― Изпращаме човек на Луната. През 1968, мисля. Убиват президента Кенеди през 63-та.
― Не съм чувал името.
― Ще го чуеш.
― Ако това е вярно, защо не ми каза, когато се срещнахме през първата година в университета?
Обмислям въпроса.
― Честно казано, не знам. Защото още не съм го преживяла. Но сигурно има причина.
Неприятно ми е чувството за уязвимост при мисълта, че бъдещето ми е обвито в неизвестност.
Смити ме поглежда объркан.
― Връщам се назад във времето ― обяснявам. ― Ти си ме срещнал преди три години, но на мен това още не ми се е случило. Ще се видим за четвърти път, но за теб ще е първи.
На лицето му се изписва удивление.
― Не помниш срещата ни преди три години?
― Да. Още не съм била там. Ако ми разкажеш сега, ще знам какво да очаквам. Как се запознахме?
Смити се намества на стола.
― По-добре да не ти казвам.
― Защо?
― Беше неловко.
Очите му се стрелват настрани.
Разпервам ръце.
― Виждаш ли? Същият си както в бъдещето. Непоносимо потаен.
Той разтрива чело.
― Доста заплетена история ми разказваш. И невероятна. Как е възможно?
― Не знам. Пътуването във времето е единственото ми обяснение. Съвсем логично е да сме водили този разговор при първата ни среща, ала щом не знаеш нищо, явно не сме.
Смити се изправя и закрачва напред-назад. Поне обмисля думите ми ― добър знак.
― Няма ли някакво доказателство? ― пита.
Сещам се за кутията за шапки и нещата в нея, но повечето са от колежанските години на баба. Няма нищо от бъдещето. После ме осенява идея.
― Гледай! Виждаш ли дупчиците в ушите ми? Направиха ми ги в шести клас. По мое време всички си пробиват ушите.
После повдигам коса и дръпвам надолу яката на роклята, за да му покажа татуираната звезда върху рамото ми.
Смити се навежда да погледне и се помайва по-дълго от необходимото.
― Защо си се татуирала? Не си моряк или войник.
Засмивам се и намества яката.
― Не съм. Направих си татуировката, когато навърших осемнайсет. Скоро след като почина баба. Исках да я запомня с нещо. Преди това мама ми забраняваше.
Звездата ми напомня, че баба е на небето.
― Майка ти явно е умна жена.
― Да ― кимвам с въздишка. ― Липсва ми много.
Този разговор не води доникъде.
― Какво ли си мисли, че се е случило с теб? ― пита Смити с известно любопитство; може би все пак отбелязвам напредък.
Спомням си как мама се просълзи, когато се сбогувахме, и как потегли с колата.
― Не знам дали съм потънала вдън земя, или времето там е спряло. Боже, надявам се да не мисли, че са ме убили или нещо по-лошо.
Не съм се замисляла преди и сега се чувствам още по-зле.
― Все пак нямаш никакво реално доказателство. Нали? ― Той се засмива. Не разбира колко съм безпомощна.
― Да ― признавам сломена.
― Но ще размисля над думите ти. Сигурна ли си, че не изучаваш творческо писане?
― Абсолютно. Слушай, очевидно още не си станал професор, затова ще ти кажа нещо важно, което той не
пожела да чуе. Не работи през нощта в кабинета си на 23 август 1970.
― Защо? ― повдига вежди Смити.
― Няма да ти кажа.
― Е, не ми помагаш. Ще се получи само ако ми кажеш нещо наистина важно.
― Това е важно ― натъртвам.
Той скръства ръце и ме поглежда свъсено.
― И още как!
― Смити, ще повторя за последен път!
Трябва да ме чуе и да запомни. Поглеждам го право в очите и продължавам със сериозен тон като на лекаря, който ни съобщи, че баба гасне от рак.
― Не работи в Стърлинг Хол през нощта на 23 август 1970.
Не откъсвам очи от неговите.
Смити пристъпва смутен от крак на крак.
― Защо? Ще умра ли?
Замълчавам. Не съм сигурна дали обърквам бъдещето, но се надявам той да остане невредим. Прошепвам: