― Не знам.
Той преглъща.
― Отпътувах, преди да разбера.
Той се замисля над думите ми.
― Не бих казал, че вярвам в пътуването във времето, защото не вярвам. Но мисля, че ти си вярваш.
― Не лъжа ― изричам най-сериозно.
― Може би, може би.
― Не си длъжен да ми повярваш, но след време ще разбереш, че всичко е истина. Дори отбеляза, че не съм се променила. Ако не греша, напусна ли настоящето, ще се върна в първи курс.
― Значи ще ме видиш скоро ― очите му грейват.
Поклащам глава.
― Надявам се да не е скоро. Не съм готова да напусна това време. Искам да съм тук, когато Шарън се върне. Ако се върне.
― Защо държиш толкова на нея?
Поглеждам го спокойно.
― Защото тя е моята баба.
9
Цяла нощ се взирам в звездите, осеяли вледененото небе като блещукащи кристали. Не искам да заспя. Докато тягостните минути се точат мъчително бавно, си припомням отново и отново разговора със Смити.
Доста мислене му предстои. Първо ми беше трудно да не го наричам „професоре“, но щом свикнах с младото му лице, осъзнах, че прилича повече на книжен червей, отколкото на бъдещ гений.
Няма значение, предполагам, дали ще ми повярва. Някак си ще разбере. Надявам се да не съм опропастила бъдещето с откровенията си. Когато му казах, че Шарън ми е баба, лицето му пребледня. Вероятно ме смята за смахната, но в очите му зърнах и известно любопитство. Редно е един бъдещ физик да има широк мироглед.
На другата сутрин вместо да се пъхна под завивките и да поспя както обикновено, отивам на лекции като другите студенти. Не бива да ме изхвърлят. Искам да съм тук, когато баба се върне, а и не бива да губя мястото си в „Лиз Уотърс“ ― отправната ми точка, откъдето да се прибера у дома. Освен това професорът е тук и на всяка цена трябва да го убедя да се заеме с явлението „пътуване във времето“.
Най-належащата ми задача обаче е да открия сградата, където се провеждат лекциите по домашна икономика. След пет минути започва часът по основи на храненето. Стоя на ъгъла на Чартър и Линдън Стрийт, объркана накъде да тръгна, когато бъдещият професор се появява, натоварен с дебели учебници.
― Още си тук ― казва той с нотка сарказъм.
Усмихвам се, радостна да видя високия, върлинест младеж.
― Надяваше се да си тръгна ли?
Той накланя глава с усмивка.
― Не, просто констатирах факт. Каза, че може всеки момент да се пренесеш в друго време.
― Казах ти, че не зависи от мен кога и накъде пътувам.
Той изсумтява скептично.
― Хей, цяла нощ обикалях из студените коридори, за да се задържа тук! ― Интересно колко дълго успях да остана на едно място този път. После си спомням какво ми хрумна снощи. ― Смити, сетих се нещо. Може и да не ти говори нищо сега, но веднъж ми спомена как едва не си приел предложение за работа извън щата. В някаква голяма нюйоркска компания, доколкото си спомням.
Той се ококорва.
― Боже, говори ти нещо! ― възкликвам доволна и плясвам с ръце.
― Как разбра? ― Смити е изумен.
― Ти ми каза. Подхвърли го ей така. Било добре, че си отказал работата в Ню Йорк. Предлагат ти я сега, нали?
Той кимва.
― Откъде знаеш? Никой не знае. Получих писмото вчера. Да не би да си се вмъквала в стаята ми?
― Не, разбира се. Дори не знам в кой пансион живееш.
― Не съм в пансион. Живея под наем на Монро Стрийт.
Усмихвам му се самодоволно. Започва да ми вярва. Предлага да отидем да поговорим на по-уединено и топло място от уличната пряка. Влизаме в съседна сграда и намираме празен учебен кабинет с излющена дървена маса и четири стола край нея. Осветява я едно-единствено прозорче с изглед към отсрещната постройка.
Смити ме обсипва с въпроси, чиито отговори в ловенето случаи не знам ― защо пътувам например и как. Обяснявам му какво сме разбрали за часовниковата кула и камбаните, че се пренасям във времето само нощем и може би при пълнолуние. Има толкова много обстоятелства, но всъщност не знам нищо със сигурност.
― Някой друг пътува ли като теб?
Той вдига глава от листа, където си води бележки. Поколебавам се дали да му кажа.
― Има друг! ― той ме посочва с писалката.
― Да. Познаваш го.
Той се обляга изненадан назад.
― Кой?
― Срещнали сте се в университета. Казва се Уил. Смити се замисля, сбърчил чело.
― С руса коса и е гребец в университетския отбор? ― Да!
― Запомнил съм го, защото винаги дъвчеше тревичка.
― Той е! ― кимвам, обхваната от неочаквана носталгия по човек, с когото съм прекарала заедно само един ден.