Уил сварява кафе ― прекалено горчиво и пълно с едри зрънца. Цял час му разказвам преживелиците си. Обяснявам му как съм се срещнала с професора и добавям, че според мен ще изиграе важна роля в живота ни. Споделям надеждата си да ни спаси.
― Обаче не мога да говоря повече с професор Смит. Поне ако продължа да се връщам назад. Оттук нататък ти си на ход. Когато се срещнете, направи всичко възможно да му помогнеш. Ще стане брилянтен физик и вероятно ще намери начин да ни върне там, където ни е мястото.
Уил обмисля думите ми.
― Докато си тук, може да потърсим някакво обяснение, което да споделя с професора.
― Дали да не посетим Карилиън Тауър? Не съм се качвала в кулата, но може би ще намерим начин да влезем.
Пламъците обрамчват с топли сенки скулите на Уил.
― И индианските могили. Може да открием нещо важно там ― предлага той.
― В мистични сили и духове ли искаш да повярвам?
― Знам само, че индианците са гледали много сериозно на обичаите си. А и все пак са били на тази земя по-дълго от нас. ― Уил поглежда към часовника и се намръщва. ― Вечерният ти час наближава. Трябва да тръгваме към пансиона.
Скача и разпръсква въглените в камината.
Ставам и връщам столовете на място.
― Съвсем забравих за това.
Събираме мокрите дрехи и излизаме навън. Дъждът е спрял и влажният въздух е свеж и дъхав като обещание.
― А лодките? ― сещам се.
― Ще те изпратя и после ще ги върна.
Хладно е и съм доволна, че не съм с мокрите дрехи. Обувките ми обаче продължават да джвакат.
― Вчера изглеждаше разстроен. Или може би тъжен е по-подходящата дума ― казвам.
Уил свива устни. Явно не иска да говори затова. След известно мълчание все пак решава да сподели:
― Току-що бях научил, че фермата на татко я няма вече. Целият му труд е отишъл на вятъра.
― Как така?
― Изгубих семейството си…
Той замлъква.
― Каза ми преди. Много съжалявам.
Приисква ми се да го прегърна, ала не дръзвам. Той кимва стоически.
― Като единствен жив наследник на татко получих фермата, но се пренесох напред във времето, а борсата се срина. Понеже никой не внасял дължимите месечни вноски, банката иззела имота.
― Редно ли е?
― Да. И сега всичко, за което е работил татко, е изгубено. Разорен съм, ако не броим малкото, което съм скътал.
― Уил, това е ужасно.
― Мислех, че винаги ще мога да се върна у дома, ако реша, но фермата вече не е моя. Сам съм, без средства за препитание. Не знам какво ще правя.
― Ще измислим нещо. Вече не си сам.
Хващам го за ръката и я стисвам леко. Студен ветрец поклаща клоните на дърветата и ръси дъждовни капки върху нас. Докато стигнем до „Лиз Уотърс“, раменете ни са мокри.
― Е, аз съм дотук ― казвам.
Уил не продумва. Взира се в Карилиън Тауър с потъмнели от тревога очи.
― Какво има? ― питам.
― Ами ако тази нощ някой от нас отпътува?
Разбирам страха му. Усещам го всеки ден, несигурна дали е по-добре да остана, или да се надявам да се върна вкъщи.
― Когато бях с баба през петдесетте, се стремях да будувам нощем. Получи се и не се пренесох никъде. Чувствах се обаче изтощена и ме изключиха от колежа.
― Значи ще стоя буден. Не съм готов да те изгубя, след като толкова се потруди да привлечеш вниманието ми.
Крайчецът на устните му се повдига и той ме перва игриво с палец по брадичката.
Усмихвам се, радостна да видя отново по-топлата му същност.
― Договорихме се! Няма да заспиваме преди зазоряване. Искаш ли да се срещнем някъде към обяд?
― Какво ще кажеш за часовниковата кула? ― посочва общия ни враг.
― Чудесно. Дотогава! ― Забелязвам жена във фоайето, която се готви да заключи вратите. ― Трябва да тичам!
Уил подвиква след мен:
― Не заспивай, Аби! Не искам да остана сам.
Спирам пред вратата.
― Обещавам!
Уил ми махва и поема към навеса за лодки.
В стаята събувам мокрите обувки. Искам единствено да заспя, но съм дала обещание. Очаква ме дълга нощ.
Чувам тих звън. Оглеждам се. Съквартирантката ми спи кротко; маска покрива половината й лице. Косата й е навита с парцалчета. Запомнила съм името й ― Милдред.
Пак чувам звука. Някой сякаш хвърля камъчета по прозореца, но съм на четвъртия етаж.
Покатервам се върху леглото и надничам към двора долу. Момиче размахва лудешки ръце. Посочвам себе си.
Тя се усмихва и сочи рядко използвания заден вход за моето крило на сградата.
Кимвам, нахлузвам чехли и слизам по задното стълбище до приземния етаж. Открехвам вратата и от прага ми се усмихва момиче с порцеланова кожа и деликатни черти.