Руби наднича през рамото ми и прошепва уплашена
― Някой идва! Бързо, скрийте се!
Двамата с Уолтър изтичват зад дъб в началото на горичката. Уил изключва фенерчето, сграбчва ме за ръката и ме дръпва зад кулата. Чакаме. Притиснала съм гръб в студената каменна стена. Сърцето ми бие толкова силно, че се страхувам да не ни издаде.
Уил ме поглежда и се усмихва, сякаш всеки ден се крие от властите. Лицето му е близо до моето и дъхът му облъхва бузата ми. Мирише на мента, гора и дом. Изненадвам се как някой от толкова далечно минало може да поражда такива чувства у мен. Очите ни се срещат и забравям да дишам. Сините му очи са тъмни и загадъчни в мрака.
― Брегът е чист ― подвиква Уолтър и прекъсва момента.
― Някакъв студент се прибираше в пансиона ― додава Руби.
― Отвертката няма да свърши работа ― отбелязвам, съсредоточена отново върху мисията ни.
― Няма проблем. Измислих друг начин ― Уолтър посочва прозорче високо над земята.
― Ето защо те помолих за помощ. Бива те за взломаджия. ― Уил го потупва по рамото.
Двамата опипват масивните камъни за издатини. Съмнявам се да са тренирали скално катерене. Все пак опитват да се изкатерят по стената, забивайки върховете на обувките си в пролуките между камъните. Уолтър носи дебели обувки и веднага се свлича. Кожените мокасини помагат на Уил да се изкачи на три стъпки, преди да залитне и да се плъзне надолу.
Понечват да опитат пак, но ми хрумва нещо.
― Ако се кача на раменете ви, ще се добере до прозореца.
Двете години в мажоретния състав са ме понаучили на това-онова.
Момчетата се втренчват в мен.
― Какво? ― свивам рамене.
Уолтър сплита длани и ги вдига.
― Хайде, Уил, ще те повдигна.
Не ми обръщат никакво внимание. Приличат на боричкащи се маймуни, докато Уил се опитва да се покатери върху Уолтър.
― Дайте ми шанс! ― настоявам.
След трети неуспешен опит двамата се споглеждат, почесвайки се по главите, и Руби избухва в смях.
― Сериозно! Искам да опитам ― тросвам се.
Момчетата пак се втренчват в мен, но този път в краката ми.
― По рокля си, Аби ― прошепва ми Руби, сякаш не усещам как студеният въздух ме вкочанява.
― О, моля те. Сигурна съм, че двамата джентълмени няма да надничат под полата ми.
Представям си неудобните дълги чорапи с ластични жартиери, в които съм се напъхала.
Уил свива насмешливо устни, закрива ги с длан и извръща поглед.
― Аз може и да се изкуша ― признава Уолтър с лукава усмивчица.
„Лоша идея, дядо!“ ― помислям си.
Руби го дръпва настрана.
― Уолтър, ужасен си!
Свалям палтото, за да не ми пречи, и оставам по памучна рокля и пуловер. Потрепервам, събувам кожените обувки с токове и пристъпвам към Уил. Полата до средата на глезените ще затруднява движенията ми, но съм сигурна, че ще се справя. Повдигам роклята над коленете и се питам как ли биха им се сторили минижупите.
Уил повдига вежди, но също си смъква палтото.
― Аби, боя се, че това ще свърши зле. Видя колко е трудно. Остави тази работа на мъжете.
Явно не вярва, че ще се справя.
― Сериозно? Имай повече доверие на жените! Не ме познаваш! ― натъртвам.
― Предавам се! ― казва той.
― Приклекни с раздалечени крака ― инструктирам го. ― Ще стъпя върху бедрото ти с един крак, после върху рамото ти с другия.
Уил ме поглежда, все едно съм полудяла, но изпълнява указанията ми.
― Сега вдигни ръце, за да се хвана. Дръж ме здраво, за да не падна.
― Да, мадам. ― Уил заема позиция до стената на кулата.
Руби ни наблюдава, зяпнала от смайване, сякаш сме циркови актьори, изпълняващи опасен номер. Уолтър застава до нас, готов да ме хване, ако залитна.
Стъпвам върху бедрото на Уил току до хълбока му. Щеше да ми е по-лесно, ако вместо найлонови чорапи носех маратонки, но няма такава възможност. Хващам здраво протегнатата му ръка и с лек тласък стъпвам върху рамото му. Той се поразклаща, но не изгубва равновесие.
― Дръж! ― Стисвам ръцете му и внимателно се изправям, използвайки за опора стената. Маневрата не отнема повече от няколко секунди. Чувам тихо подсвиркване.
― Страшна си ― казва Уолтър.
Уил ме удържа с лекота. По-силен е, отколкото изглежда.
― Хвани ме за прасците ― разпореждам се.
След дълго мълчание той пита:
― Правилно ли чух? Искаш да те хвана за краката?
Осъзнавам, че за 1930 това сигурно е доста неприлично.
― Да. Иначе ще падна.
Ръцете му се плъзват бавно по глезените ми. Леле! Усещането наистина е неприлично.