Попитах го как според него би трябвало да постъпя, при положение, че съм бил честен с тях, а те с мен — не. Мъдрецът отвърна, че е грехота да съдя хора, които не познавам, хора, които не съм опростил най-напред, към които не съм протегнал отворени обятия или най-малкото, не съм се опитал да разбера. Продължи, че съм длъжен да ги насърчавам да поемат по пътя на мира, като се хвърля в краката им и ги умолявам да ми простят, задето с поведението си съм спомогнал за изостряне на вътрешната им болка, понеже съм им бил напомнил за предишни грехове, извършени спрямо тях.
Накрая се изправих пред събралите се говорители и обявих, че нямам намерение да прощавам на онези мъже, нито да ги посрещам с отворени обятия, че единственото, което искам, е да ги изхвърля от живота ни.
След това бях осъден.
Ричард мълчаливо му подаде чаша вода. Оуен я вдигна, очевидно без да осъзнава какво прави, и отпи глътка.
— Събранието ми нареди да се върна в родния си град и да потърся съвета на съгражданите си, да ги помоля да ми помогнат да намеря правилното решение според нашите вековни традиции. Върнах се с намерението да си възвърна честта, но установих, че положението се е влошило още повече.
Орденът се бе върнал и бе опустошил града, плячкосвайки наред — храни, стоки, всичко. Ако ни бяха помолили, щяхме да им дадем, каквото пожелаят, но те не го сториха — направо грабеха. Бяха поробили още хора — най-вече момчета и силни и здрави младежи. Мнозина, позволили си да се опълчат на желанията на Ордена, бяха избити.
Хора, които познавам от години, стояха и гледаха с празен поглед локвите кръв, свидетелстващи за смъртта на наши близки и приятели. На други такива места бе решено да се издигнат мемориали в памет на загиналите. Хората коленичеха и се молеха в тези свети храмове. Децата ридаеха неутешимо. Нямаше към кого да се обърна за съвет.
Съгражданите ми трепереха от страх зад затворените градски порти, ала почукаха ли войниците от Ордена, свеждаха глави и отваряха, за да не обидят гостите си.
За мен вече нямаше място в родния ми град. Избягах, макар да изпитвах нечовешки страх от самотата. Сред околните хълмове открих и други егоисти като мен, които се криеха от страх за живота си. Заедно решихме да сторим нещо, да сложим край на този ужас. Решихме да възстановим мира.
Първо изпратихме наши представители, които да говорят с Ордена, да им обяснят, че не искаме да им сторим нищо лошо, че желанието ни е да живеем в мир с тях; поинтересувахме се с какво можем да им бъдем полезни. Мъжете от Ордена увесиха нашите представители за глезените и ги одраха живи.
Познавах тези хора от години, те бяха мои съветници и ментори, те бяха отворили обятията си да ме прегърнат и да споделят радостта ми, когато реших да се оженя за Мерилий. Мъжете от Ордена ги увесиха с главата надолу от високи колове и ги оставиха да крещят в жегата под палещите лъчи на слънцето, за да се превърнат в идеалната плячка за черноперите соколи.
Колко пъти си казвах, че видяното в онзи ден не е истина, че не бива да вярвам на очите си, че това е зрителна измама, чрез която съм наказан за греховните си мисли, че съзнанието ми няма представа кое е истина и кое илюзия.
Не всички, отишли да говорят с мъжете от Ордена, бяха избити. Неколцина бяха изпратени обратно като вестоносци. Предадоха ни, че ако не слезем от планината и не се върнем в града под управлението на Ордена, като по този начин им демонстрираме мирните си намерения, ще започнат да дерат живи по дванайсет души всеки ден и ще ги увесват на колове като храна за черноперите соколи; това щяло да продължи, докато не се предадем или докато не бъде одран и последният жител на града.
Мнозина от събратята ми заридаха, съкрушени от мисълта, че са се превърнали в причина за отприщването на вълна от насилие, така че се върнаха в града, за да покажат на Ордена, че не искат да им сторят нищо лошо.
Някои обаче останахме. Не напуснахме планините. Мъжете от Ордена не ни бяха преброили и помислиха, че всички са се върнали в града и са преминали под тяхно командване.
Шепата хора, които останахме в планините, бяхме принудени да се крием, хранехме се с ядки и горски плодове, от време на време успявахме да откраднем по нещичко за ядене от града. Постепенно успяхме да си набавим най-необходимото за оцеляването ни. Казах на другарите си, че трябва да разберем какво прави Орденът с пленниците си. Понеже мъжете от Ордена не знаеха за нашето съществуване, имахме възможност да се смесваме с хората, работещи на полето, или с пастирите и така се промъквахме в града незабелязано — без окупаторите да разберат, че живеем в планините. В продължение на няколко месеца следяхме и наблюдавахме живота на Ордена.