Именно тогава решихме, че ние ще сме хората, които ще предприемат нещо, че ще разработим план за действие, какъвто очаквахме да изготвят говорителите ни. Когато ги попитах какъв ще бъде нашият план, отговорът бе единодушен.
Всички бяха на мнение, че трябва да убедим Господаря Рал да дойде и да ни освободи.
И така, всичко бе решено. Някои бяха на мнение, че човек като Господаря Рал веднага ще се съгласи да дойде и да ни освободи от игото на Императорския орден. Според други можело и да откажете, понеже не сте просветлен и не познавате нашите традиции, не сте един от нас. След като обсъдихме и тази възможност, решихме, че трябва да намерим начин да гарантираме идването ви, в случай че откажете.
И понеже аз така или иначе бях прокуден, предложих да изпълня мисията. Докато не прогоним Императорския орден от земите си и не възстановим вековните си традиции, за мен и бездруго нямаше живот в родината — приемаха ме единствено другарите ми в планините. Казах им, че нямам представа къде бих могъл да открия Господаря Рал, но че няма да се откажа, докато не го сторя.
Един от по-възрастните ни събратя, добре запознат с билките и лековете, забърка отровата, която сипах в меха ви. Той направи и противоотровата. Каза ми как действа отровата и как може да и се противодейства, понеже никой от нас не искаше и да си помисли, че може да причиним нечия смърт, пък била тя и на непросветлен.
Ричард хвърли на Калан кос поглед и тя мигновено разбра, че не бива да се обажда въпреки напиращото желание. Успя да се въздържи.
— Притеснявах се дали ще ви открия — продължи Оуен, — но знаех, че трябва да го направя на всяка цена. Преди да поема на път, трябваше да скрия останалото количество от противоотровата — такъв бе планът.
По време на престоя си в един град, където Орденът бе спечелил хората на своя страна, докато обикалях пазара, чух да се говори, че било голяма чест, дето градът им бил посетен от най-знатния и високопоставен мъж сред войниците на Ордена, изпратени в Бандакар. Хрумна ми, че той вероятно има информация за най-големия си враг — Господаря Рал.
Останах в града няколко дни, за да наблюдавам мястото, където се говореше, че е отседнал въпросният човек.
Следях излизащите и влизащите войници. Понякога с тях влизаха външни хора, които по-късно се връщаха сами.
Един ден от вътре излезе група хора, които не изглеждаха наранени по какъвто и да е начин, така че се приближих до тях, за да чуя какво си говорят. Споделяха, че видели великия сановник с очите си. Не разбрах подробности около посещението им при него, ала не личеше някой да ги е малтретиран.
Малко по-късно се появиха и войниците и предположих, че са тръгнали да водят още хора при своя господар, така че избързах пред тях към централния градски площад. Зачаках край празните пътеки между обществените пейки. Войниците нахлуха на площада и повлякоха със себе си група хора, в която се озовах и аз.
Бях ужасен от онова, което би могло да ми се случи, но знаех, че това може да се окаже единственият ми шанс да вляза при високопоставената особа — единственият ми шанс да го видя с очите си, да разбера къде се е разположил и как живее, та да мога, когато ми се удаде възможност, да се промъкна в покоите му и, скрит в никой ъгъл, да чуя за какво и с кого разговаря — а благодарение на живота в планините, бях станал добър в тези неща. Бях решен да го сторя, за да се добера до някаква информация за Господаря Рал. Въпреки решимостта си, когато ни вкараха в сградата и ни поведоха по коридорите и стълбите към най-горния етаж, треперех от страх.
Чувствах се така, все едно се приближавах към собствената си екзекуция, едва се сдържах да не побягна, но си повтарях, че животът на хората ми в планините зависи от това дали ще намеря Господаря Рал и дали ще го убедя да дойде в Бандакар да ни освободи.
Минахме през огромна порта и попаднахме в мрачна стая, от която тръпки ме побиха, понеже бе просмукана с миризма на кръв. Прозорците на двете стени в голата стая бяха затъмнени с кепенци. В далечния ъгъл на помещението имаше маса с огромна купа отгоре, а до тях сноп дебели, наострени дървени колци, високи колкото една трета човешки бой. Бяха потъмнели от кръв и съсиреци.
Две жени и един мъж от групата ни припаднаха. Разгневени, войниците ги сритаха в главата. Когато онези не се свестиха, ги сграбчиха за ръцете и ги повлякоха навън. Зад тях останаха кървави дири. Нямах намерение главата ми да бъде разбита от ботуша на тези грубияни, така че реших да не припадам.
В стаята внезапно като леден вятър влетя непознат мъж. Никога в живота си не бях изпитвал страх от човек — дори от Лучан. Никога — до този миг. Дрехите му представляваха пластове нарязан на ивици плат, които се ветрееха зад гърба му. Абаносово черната му коса бе пригладена назад и блестеше, намазана с масла. Черните му очички бяха опасани с червено. Щом се спряха върху мен, трябваше да си напомня, че съм се зарекъл да не припадам.