Погледът на Наджари отскочи от жената към Николас; изборът бе регистриран.
Един от мъжете беше застанал доста сковано, някак встрани, ококорен. Николас го посочи с пръст. Друг беше изкълчил устни в разкривена гримаса. Николас плъзна поглед надолу по тялото му и установи, че в ужаса си човекът се е изпуснал. Пръстът му отново се вдигна в указателен жест. Трима избрани. Николас продължи обиколката си.
От гърлото на една женица точно пред него се изтръгна немощен стон. Той и се усмихна. Тя го погледна ококорена, разтреперана, не можеше да свали поглед от него — от черните му очи, обиколени с червено, — не можеше да потисне скимтящия звук, напиращ в гърлото и. Никога в живота си не бе виждала подобно човешко същество… поне досега. Николас я потупа по рамото с един дълъг, оформен нокът. Щеше да възнагради безмълвното и отвращение, като я постави в услуга на една по-висша цел. Неговата.
Джаганг беше пожелал да си подари… необикновен подарък. Играчка от плът и кръв. Вълшебен предмет, сътворен от магьосник. Галено кученце… със зъби.
Негово сиятелство се беше сдобил с онова, което бе търсил, и с много повече. О, с далеч, далеч повече.
Николас се радваше, че за императора беше такова удоволствие да разполага с марионетка без конци, със създание, отличаващо се с невероятни способности и собствен разсъдък, готово да изпълни всяко негово желание.
Един мъж в края на редицата му се стори някак незаинтересован, сякаш беше нетърпелив огледът да свърши, за да се върне към ежедневните си задължения. Никой от тези хора не гледаше на себе си като на важна личност със сериозно влияние върху процесите в родната им империя, затова пък от време на време се срещаха екземпляри, склонни да проявяват — макар и спорадични — тенденции към егоизъм. Николас за пети път вдигна пръст. Съвсем скоро мъжът ще има причина да прояви изключителен интерес към случващото се и ще установи, че е не по-добър от всеки друг човек. За никъде нямаше да бърза — поне не във физическия смисъл.
Всички наблюдаваха мълчаливо как Николас се засмя на собствената си шега.
Ведрото му настроение мигом се изпари. Кимна отривисто към вратата. Войниците мигом се отзоваха.
— Хайде — избоботи Наджари, — тръгвайте. По-бързо! Хайде, хайде! Вън!
Краката послушно затупуркаха навън, нетърпеливи да изпълнят заповедта. Неколцина се осмелиха да хвърлят притеснени погледи към петимата си съграждани, които Наджари бе откъснал от тълпата. Петимата понечиха да си тръгнат с останалите, ала бяха грубо върнати в стаята. Настойчивият пръст, забит в гърдите им, бе толкова красноречив, колкото би била и наострена пика или меч.
— Гледайте да не създавате проблеми — предупреди ги Наджари. — Може да се отрази на другарите ви.
Петимата избрани се сгушиха един в друг и се залюляха в общ ритъм като ято пъдпъдъци пред птичар.
Щом войниците отведоха навън групата, Наджари затръшна вратата и застана пред нея със сключени на гърба ръце.
Николас се върна до прозореца и отвори кепенците на западната стена. Слънцето захождаше, небето бе раздрано от пламтяща червена линия.
Съвсем скоро щяха да се отправят на лов.
Николас щеше да е с тях.
Без да поглежда назад, вдигна ръка и факлите угаснаха. Трептящата светлина отклоняваше вниманието му от този неповторим миг на здрачаване, когато прозирната светлина бе тъй крехка, тъй мимолетна. Светлина щеше да му е нужна, ала засега искаше да се наслади на небето, да огледа величествената, необятна небесна шир.
— Дали ще е възможно скоро да си тръгнем? — свенливо изписука един от задържаните.
Николас се обърна и впи поглед в петимата. Очите на Наджари му подсказаха кой се е осмелил да проговори. Николас проследи погледа на командира. Оказа се един от мъжете — разбира се, онзи, който бе проявил нетърпение още в самото начало.
— Да си тръгнете ли? — попита Николас и се плъзна към мъжа. — Искате да си тръгнете?
Онзи се изви назад, за да се дръпне от Николас.
— Ами, аз, такова, питах се кога ще можем да си отидем.
Николас се надвеси още по-напред и се вгледа продължително в очите му.
— Питай се наум — изсъска накрая.
Върна се при прозореца, вдигна ръце върху рамката и отпусна тежестта си напред, след което вдъхна дълбоко от припадащата нощ, докато погледът му обгръщаше пламналото небе.
Скоро щеше да бъде там, да бъде свободен.
Скоро щеше да се рее така, както никой друг не беше способен.
Подири ги с поглед — инстинктивно.
От напрежението очите му за малко да изскочат от орбитите си, ала сетивата му го отнесоха там, където никой друг не беше успял да проникне.